океана е дебела само пет мили. — Ашър се наведе към Крейн и заговори още по-тихо: — „Кралят на бурите“ е петролна платформа, издигната над такъв океански хребет.
— Искаш да кажеш, че Мохо, границата между кората и мантията на Земята, е много тънка точно под нас?
Главният учен кимна.
Крейн преглътна. Нямаше представа накъде води разговорът, но несъзнателно го обзе страх.
— На теб ти разказахме същата история, каквото казваме на всички работници в незасекретените нива на „Буря в бездната“ — по време на рутинна минна операция сондьорите на платформата „Кралят на бурите“ са открили доказателства за древна цивилизация под океанското дъно. И това донякъде е вярно.
Ашър извади носна кърпа от джоба си, избърса челото си и я прибра.
— Но има и нещо друго. Те са открили не артефакти или древни постройки, а сигнал.
— Сигнал? Като радиовълни?
— Трудно е да се определи точното му естество. Прилича на сеизмичен звук като на сонар, само че с неизвестен произход. Можем само да кажем, че източникът не е природен, а изкуствено създаден. И преди да изляза от стаята, ще ти го докажа.
Крейн отвори уста да каже нещо, после я затвори. Беше изпълнен с недоверие, стъписване и озадаченост.
Ашър видя изражението му и отново се усмихна, този път тъжно.
— Да, Питър. Сега предстои най-трудното. Сигналът идва отнякъде под границата Мохо, под земната кора.
— Под! — изумено промълви Крейн.
Главният учен само кимна.
— Но това означава…
— Точно така. Каквото и да излъчва сигнала, не ние сме го сложили там, а някой друг.
ГЛАВА 20
В каютата настъпи тишина. Крейн седеше неподвижно, опитваше се да проумее значението на думите на Ашър.
— Помисли, Питър — каза главният учен. — Знам, че е трудно да го възприемеш.
— Не вярвам — отвърна Крейн. — Сигурен ли си, че няма някаква грешка?
— Няма грешка. Човечеството няма технология, способна да вкара механично устройство под земната кора, да не говорим за устройство, което излъчва сложен сигнал. Знаеш, че поради рязката промяна на скоростта на сеизмичните вълни, която става в Мохо, подслушвателните устройства на повърхността на Земята не са нито достатъчно чувствителни, нито технологично развити, за да уловят определени видове вълни, идващи от земната кора. Но Средноатлантическият хребет е много на плитко в тази част на океана. Това и дълбочината на дупките от сондите на „Кралят на бурите“ е довело до случайното откриване на сигнала, който в други условия щеше да бъде заглушен.
Крейн не каза нищо, само неспокойно се размърда на стола.
— Разбира се, непосредствената цел на правителството е да копаем до източника на сигнала и да разберем какво представлява. Отне ни доста време да осъществим проекта и да монтираме необходимата техника. Голямата дълбочина прави нещата изключително трудни. Базата е построена за други цели и не е предназначена за работа на такава дълбочина. Затова е куполът около нея.
— Колко време по-точно продължи подготовката?
— Двадесет месеца.
— Какво? — изуми се Крейн. — Дори „Дженерал Мотърс“ не могат да проектират най-елементарен прототип на кола за двадесет месеца.
— Това показва колко сериозно гледа на проекта правителството. Но така или иначе, копаем вече месец и работим трескаво. Постигнат е значителен напредък. Под Базата е изкопана отвесна шахта. Проникнахме в мантията и сега копаем към източника на сигнала.
— Как е възможно? Скалите не са ли разтопени на тази дълбочина?
— Имаме късмет, че на океанския хребет кората е относително тънка. Геотермалните стойности са ниски. Радиогенното отделяне на топлина е много по-малко, отколкото на континенталната земна кора. Данните за първичните и вторичните сеизмични вълни показват, че литосферата под нас е дебела само около четири километра. Разбира се, „само“ е относително понятие.
Крейн поклати глава.
— Трябва да има някакво логично, земно обяснение. Вероятно става дума за руско или китайско устройство. Или за природно явление. Ако съм научил нещо от курса по морска геология, то е, че знаем съвсем малко за състава на нашата планета, с изключение на най-тънкия външен пласт.
— Не е руско, нито китайско. И се опасявам, че прекалено много неща не се връзват, за да е природно явление. Например геологията на сблъсъка. Нормално е за нещо, заровено толкова надълбоко в земята, да очакваш да откриеш сериозни геологични дислокации — подводен вариант на метеоритен кратер. В случая обаче седиментните пластове над аномалията са почти в съвършен синхрон с околната основна скала. Представи си дете, което копае дупка в пясъка, пуска мидена черупка вътре и отново я затрупва с пясък. Няма земно обяснение за това.
— Трябва да има — настоя Крейн.
— Не. Боя се, че истинското обяснение е там долу. Бяха извадени някои да ги наречем артефакти. — Ашър кимна на мълчаливия мъж с лабораторната престилка.
Човекът се приближи до отсрещната стена, наведе се и отключи голям пластмасов куфар. Извади нещо оттам, изправи се и го даде на Ашър.
Крейн го погледна с любопитство. Предметът беше с формата на куб и поставен в метална кутия. Ашър се вторачи в очите му.
— Не забравяй какво ти казах, Питър. За прага. — Главният учен внимателно издърпа защитната кутия и предложи куба на Крейн.
Кубът беше кух и направен от прозрачен плексиглас. Всеки ръб беше грижливо пломбиран.
Вътре имаше нещо. Крейн взе куба от ръцете на Ашър, вдигна го пред очите си и ахна.
В мъртвата точка на куба се рееше малък предмет, не по-голям от плочка домино. Излъчваше лазерен лъч светлина, тънък като молив и ослепително бял, към тавана на стаята. Колкото и да беше невероятно, предметът нямаше определен цвят, а no-скоро представляваше сияние от багри, трептящи във всички оттенъци на дъгата — златисто, виолетово, тъмносиво, жълтеникавокафяво и други цветове, каквито Крейн не беше виждал, нито си бе представял, че съществуват, и всички се променяха постоянно. Излизаха някъде дълбоко от предмета н се извисяваха от ядро в средата, като че ли малкият артефакт пламтеше със странен вътрешен огън.
Крейн обърна куба от всички страни, после пак се втренчи в предмета вътре. Накъдето и да завъртеше куба, артефактът оставаше в мъртвата точка. Крейн се вгледа, търсеше скрити жички или магнити, но кубът беше от обикновена прозрачна пластмаса. Нямаше фокуси.
Той го разклати — отначало леко, после силно. Блестящото пулсиращо нещо в средата леко подскачаше нагоре и надолу, но винаги се връщаше точно в центъра и спокойно продължаваше да се рее там. Тънкият лъч бяла светлина сочеше право нагоре.
Крейн огледа куба още по-отблизо, отворил уста от любопитство. Забеляза, че ръбовете на артефакта с размера на плочка от домино всъщност не са ясно определени, че се заострят и после отново се заглаждат, сякаш масата и формата му са в постоянно състояние на движение. Нещото сякаш пулсираше.
Осъзна, че някой му говори, и вдигна глава. Ашър беше застанал до него, усмихваше се и бе протегнал ръка. Крейн за миг се поколеба, после с нежелание му върна куба. Главният учен го сложи в металната кутия и го даде на помощника си, който го прибра в куфара.
— Какво е това, по дяволите? — попита Крейн.
— Не знаем какво точно е предназначението му.
— От какво е направено?
— Неизвестен материал.
