Рено сви рамене.
— Храната си е храна. Разваля се.
Крейн напълни още една епруветка.
— И какво я правите тогава?
— Една част изгаряме, а останалото пакетираме заедно с други отпадъци от станцията и го изпращаме с Коритото.
Крейн кимна. Беше научил, че Коритото е голям безпилотен транспортен модул за снабдяване, който всеки ден извършва курсове между Базата и поддържащата станция на повърхността. Официално известен като LF2M, дълбоководна единица за презареждане, модулът беше прототип на проект на Военноморския флот за осигуряване на аварийни запаси за повредени подводници. Прякорът му беше измислен заради грозната продълговата форма, която наистина приличаше на чудовищна гигантска вана за къпане.
— И пресните продукти ли идват с Коритото?
— Разбира се.
Крейн напълни още една епруветка с оцет.
— Кой поръчва продуктите?
— Отдел „Покупки на хранителни продукти“ въз основа на инвентарен контрол и предварително планиране на менюто.
— А физически кой пренася продуктите от Коритото в кухнята?
— Служителят по инвентара, под прякото ми наблюдение. Днешната доставка ще пристигне след малко. Дори вече би трябвало да тръгнем към Приемната. — Рено се намръщи. — Докторе, нима предполагате…
— Нищо не предполагам — усмихна се Крейн, но всъщност съвсем не му беше до смях. Беше разговарял със специалистите по храненето и диетолозите на борда и бе разбрал, че добре обмислените им планове са здравословни и разумни. И въпреки че беше отделил време внимателно да вземе проби от десетки продукти от килерите на „Върха“ и сега от „Средата“, не хранеше големи надежди, че ще намери нещо вредно. Изглеждаше малко вероятно в храната да е сложено нещо — нито случайно, нито умишлено. Подозренията му все повече се насочваха към отравяне с тежки метали.
Симптомите на такава интоксикация бяха неясни и неопределени, също като оплакванията на пациентите в Базата — хронична умора, стомашно-чревни разстройства, краткотрайна загуба на паметта, болки в ставите, нарушен мисловен процес и много други. Крейн беше накарал двама души от медицинския персонал да проучат обстановката за работа и почивка в станцията и да потърсят следи от олово, арсен, живак, кадмий и други тежки метали. Всички пациенти с оплаквания бяха помолени отново да се явят в Медицинския комплекс и да дадат косми, кръв и урина за изследване. Естествено търсеха остро въздействие на отрови, а не хронично, защото хората в Базата не бяха стояли тук толкова дълго.
Крейн запуши и последната епруветка, сложи я на подставката и дръпна ципа на чантата. Чувстваше се доволен. Ако причината се окажеше отравяне с тежки метали или с живак, силните метални хелати като DMPS и DMSA можеше да се използват не само за провокационна диагностика, но и за лечение. Несъмнено трябваше да поиска да изпратят с Коритото необходимите количества, защото в аптеката едва ли имаше достатъчно за всички пациенти в Базата.
Обърна се и видя, че Рено се е отдалечил. Взе чантата с пробите, излезе от хладилната камера и затвори вратата. Рено разговаряше с някакъв човек, облечен с бяла престилка на главен готвач. Крейн се приближи и Рено се обърна към него.
— Приключихте. — Не беше въпрос.
— Да. Искам само да задам няколко въпроса за разболелия се готвач Робер Лусо.
Рено сякаш не вярваше на ушите си.
— Още въпроси? Другият лекар, жената, ни разпитва предостатъчно.
— Само още няколко.
— Тогава ще трябва да дойдете с нас. Закъсняваме за Приемната.
— Добре. — Крейн нямаше нищо против, защото щеше да има възможност да наблюдава пренасянето на хранителни продукти от Коритото в кухните, да подреди мислите си и да елиминира отравянето като вероятна причина за зараза. Рено го представи на Конрад, служителя, отговарящ за инвентара, и на други двама членове на кухненския персонал, които носеха големи празни хладилни кутии. Крейн тръгна зад малката група. Излязоха от кухнята и се отправиха към асансьора.
Рено обсъждаше с Конрад недостига на кореноплоди и докато се качат на дванадесетата палуба, най- горното ниво на Базата, Крейн успя да зададе само един въпрос за Лусо.
— Не. — Вратите се отвориха и Рено слезе. — Нямаше абсолютно никакви признаци.
Крейн не беше идвал на дванадесето ниво, откакто бе пристигнал, но си спомняше пътя към компресионния комплекс. Рено обаче зави в противоположната посока и тръгна по объркан път през лабиринт от тесни коридори.
— Лусо все още е в кома и не можахме да му зададем никакви въпроси — каза Крейн, докато вървяха. — Сигурен ли сте, че никой не е забелязал нещо поне малко странно или необикновено?
Рено се замисли.
— Танър каза, че Лусо изглеждал малко уморен.
— Танър?
— Главният сладкар.
— Спомена ли нещо друго?
Рено поклати глава.
— Трябва да питате мосю Танър.
— Знаете ли дали Лусо е употребявал наркотици?
— Категорично не! — заяви Рено. — Никой в моята кухня не употребява наркотици.
Коридорът свършваше с голям овален люк, охраняван от един-единствен морски пехотинец. Отгоре пишеше КЪМ ВЪНШНИЯ КОРПУС. Командосът ги огледа един по един, прочете формуляра, който му даде Рено, и им кимна да минат.
Озоваха се в малък стоманен коридор, осветен от червени крушки. Отпред имаше друг люк, затворен и преграден с решетки. Люкът зад тях се тресна. Разнесе се изщракване. Ехото постепенно заглъхна. Докато чакаха на слабата виолетова светлина, Крейн усети влага, хлад и лек солен мирис, като на дъното на подводница.
След няколко минути се чу пронизително стържене, този път пред тях, и люкът се отвори. Влязоха в още по-тесен коридор. Люкът зад тях се затвори автоматично. Студът и миризмата станаха по-осезаеми. Крейн погледна към дъното на камерата, където имаше трети стоманен люк — по-голям и тежък от предишните. Огромни болтове го държаха плътно затворен. Пазеха го двама въоръжени морски пехотинци. В стените бяха вградени няколко знака, които предупреждаваха за опасност и изреждаха многобройни забрани.
Всички зачакаха мълчаливо. Командосите прегледаха документите на Рено, след това единият се обърна и натисна червения бутон на командния пулт. Прозвуча пронизително бръмчене. Морските пехотинци завъртяха огромното колело на люка в посока обратна на часовниковата стрелка. Разнесе се дрънчене и съскане на излизащ въздух и люкът започна да се отваря. Ушите на Крейн изпукаха. Командосите бутнаха люка навън и направиха знак на групата да мине. Кухненските работници, които носеха хладилните кутии за храна, влязоха първи, последвани от Конрад и Рено. Крейн тръгна след тях, готов да зададе поредния си въпрос, но изведнъж се вцепени, вторачи се право напред и забрави какво искаше да попита.
ГЛАВА 17
Стоеше на прага на огромна тъмна бездна. Поне така помисли в първия момент. Докато зрението му се приспособяваше към слабата светлина, осъзна, че се намира на тесен мост, прикрепен към външната обшивка на Базата. Осеяната със скоби стена се извиваше зад и под него и се спускаше дванадесет етажа надолу в мрака. За миг му се зави свят и той побърза да се хване за стоманените перила. Неясно чу, че единият морски пехотинец му казва нещо.
— Сър, моля, продължете. Люкът не може да остане отворен.
— Извинете — отвърна Крейн и дръпна крака си от прага.
