— Здрасти, Лузо — подвикна той.
— Казвам се Лусо — измърмори Робер. В една изискана кухня хората би трябвало да знаят как да произнасят френските имена. А може би го дразнеха нарочно. Само главният готвач Рено произнасяше името му правилно, но пък той рядко благоволяваше да нарече някого по име. Предпочиташе да ги привиква безцеремонно с показалец.
Лусо въздъхна и отново се обърна към печката. Нямаше време да фантазира. В момента трябваше да приготви сос бешамел. Главният готвач Рено щеше да сервира агнешки котлети със сос морне за вечеря, а бешамелът беше в основата му. Разбира се, Лусо можеше да прави бешамел и със затворени очи, но по трудния начин беше научил, че готвенето е като да бягаш маратон. Спреш ли, всички те изпреварват, а ако се застоиш твърде дълго, става невъзможно да ги настигнеш.
„Изцеди лука, прибави запръжката от масло и брашно.“ Докато работеше, почувства, че сърцето му отново се разтупква, гърдите го стегнаха. Може би се разболяваше. Лусо обаче смяташе, че има по-логично обяснение за изпотените длани и безсънните нощи — безпокойството. Едно беше да работи на самолетоносач с огромни хангари и неизброими отекващи коридори. На станцията беше съвсем различно. По време на дългия процес на проверка и безкрайните събеседвания той не се беше замислял какъв ще е животът в „Буря в бездната“. Заплащането беше фантастично, а идеята, че ще участва в секретен авангарден проект, беше опияняваща. Лусо беше прекарал пет години във флота и готвеше за адмирали, затова предположи, че няма да е по-различно да работи под водата.
Оказа се обаче, че нищо не го беше подготвило за „Буря в бездната“.
„Господи, колко ми е горещо!“ Той бавно добави запръжката към сместа от мляко, мащерка, дафинов лист, масло и лук. Докато се беше навел над тенджерата и енергично бъркаше, за миг му се зави свят и се наложи да отстъпи назад и задъхано да си поеме въздух. Не му достигаше въздух, това беше проблемът. „Стегни се. Смяната ти току-що започна и имаш страшно много работа“.
Танър излезе от килера — носеше голям пакет брашно за сладкиши — и спря, като го видя.
— Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Робер.
Танър се отдалечи. Лусо отново избърса лицето си с хавлията и продължи да бърка соса. Ако спреше сега, запръжката щеше да загори и трябваше да започне отначало.
За съжаление Лусо не предполагаше, че слънчевата светлина и свежият солен морски въздух ще му липсват толкова много. И самолетоносачите поне се движеха. И през ум не му беше минавало, че ще изпитва клаустрофобия, но животът в метална кутия без изход и океанът над главата ти. След известно време това започваше да ти въздейства. Проектантите на „Буря в бездната“ бяха свършили гениална работа по миниатюризацията и отначало, докато готвеше на „Върха“, в камбуза на единадесето ниво, той не забеляза това. После обаче го преместиха в кухнята на седмо ниво, в „Средата“, където беше по-тясно. Щом станеше оживено, в камбуза се натъпкваха толкова хора, че човек не можеше да помръдне. И точно там от няколко дни Лусо се беше почувствал зле. Когато се събуди сутринта, първото, за което се сети, беше предстоящата навалица по обяд. И веднага започна да се облива в пот, още на проклетата койка. Стисна здраво дръжката от неръждаема стомана на печката и в същия миг стомахът му се сви от спазъм. Отново му се зави свят и Робер обезпокоено разтърси глава, за да прогони усещането. Може би наистина се разболяваше. Вероятно от грип. Когато смяната му свършеше, щеше да се отбие в Медицинския комплекс. Независимо дали ставаше въпрос за заболяване, или нерви, там щяха да му помогнат.
Той с усилие продължи да бърка запръжката, като внимателно я дръпна от котлона и се опита да се съсредоточи, докато проверяваше гъстотата, цвета и аромата на соса. Забеляза „куриер“ — един от работниците, зачислени на „Дъното“, трапезарията в най-долната част на Базата. Човекът носеше висока купчина готови ястия. На „Дъното“ имаше малък камбуз и там често използваха куриери — те работеха и живееха в секретната част на „Буря в бездната“ и имаха необходимото ниво на достъп, за да носят готова храна в „Средата“ и на по-долните палуби.
И нещо друго притесняваше Лусо. Мерките за сигурност. Това беше по-очебийно долу, отколкото на „Върха“. Той винаги различаваше онези, които работеха в секретните зони. Те се събираха на маса отделно от другите, доближаваха глави и разговаряха тихо. Защо една научна експедиция трябваше да е толкова потайна? Поради цялата тази загадъчност Лусо нямаше представа каква е целта на мисията им, нито дали е постигнат някакъв напредък, и още по-малко — кога ще се измъкне оттук и ще се върне у дома.
„У дома.“
Изведнъж го завладя друга вълна на замайване, много по-силна от предишните. Той се олюля и отново се хвана за дръжката на печката. Това не беше нервен пристъп, а нещо друго, сериозно. Обзе го страх. Краката му се подкосиха.
Пак му се зави свят и изведнъж му причерня. Хората в кухнята прекъснаха работата си, оставиха ножовете, черпаците и дървените лъжици и се втренчиха в него. Някой му говореше, но звукът беше тих като шепот и Лусо не чуваше какво му казват. Протегна ръце, за да запази равновесие, но не можа да стигне тежката тенджера, пълна с бешамел, и се подхлъзна. Не усещаше нищо. Отново му се зави свят, още по-силно, и към ноздрите му се надигна неприятна миризма — на опърлено и на прегоряло ядене. Лусо се запита дали не халюцинира. Другите вече тичаха към него. Зрението му продължаваше да се замъглява. Той погледна надолу и учудено забеляза, че ръката му е блъснала бешамела и е паднала върху горящия котлон. Сини пламъци ближеха пръстите му, но той не чувстваше нищо. Заля го още една, последна вълна на световъртеж и после като одеяло го обви странен мрак. Стори му се напълно естествено да се отпусне на пода и да се отдаде на безпаметни сънища.
ГЛАВА 16
— Приключихте ли, докторе?
Крейн се обърна. Главният готвач Рено беше скръстил ръце на гърдите си и на лицето му беше изписано явно неодобрение.
— Почти. — Крейн отново се обърна към рафта, отрупан с поне стотина тубички масло, избра наслуки една, махна найлоновата обвивка от върха й, гребна една чаена лъжичка и я изсипа в малка епруветка.
Голямото хладилно помещение в „Средата“ беше приятно откритие и добре заредено не само с типичните за ресторант продукти — птици, говеждо, яйца, градински зеленчуци, мляко и други такива неща, но и с подправки, които биха подхождали повече на най-хубавите тризвездни заведения на сушата. Черни и бели трюфели, почти безценен отлежал балсамов оцет в малки стъкленици с формата на колба, фазани, яребици, гъски, пъдпъдъци и големи тенекии с руски и ирански хайвер. И всичко беше натъпкано в пространство не по-голямо от три на седем метра. При наличието на такова смущаващо изобилие Крейн беше принуден да ограничи пробите само до най-често употребяваните продукти, които повечето членове на персонала ядяха всеки ден. Въпреки това почти всичките двеста епруветки в комплекта му с проби вече бяха пълни и едночасовият процес беше поставил на изпитание търпението на главния готвач.
Крейн остави тубичката с масло на мястото й и се приближи до следващата лавица, където бяха наредени бутилки хубав домашен стар френски оцет от бяло грозде и студенопресован зехтин.
— Испански е — отбеляза той, взе шише зехтин и погледна етикета.
— Най-хубавият — каза Рено.
— Мислех, че италианският.
Рено издаде странен звук с устни — нещо средно между презрение и нетърпение.
— Глупости! Не може изобщо да се сравняват. Маслините са брани на ръка от дървета, които за пръв път дават плод, засадени по тридесет на акър, рядко напоявани и обогатени с конска тор.
— Конска тор — повтори Крейн и бавно кимна.
Лицето на Рено помръкна.
— Торта е естествена, няма никаква химия. — Той беше приел посещението на Крейн като лична обида към качеството в кухнята му, сякаш Крейн беше инспектор от Комисията по здравеопазване и хигиена, а не лекар, който разследва медицинска загадка.
Крейн извади запушалката на шишето, взе нова епруветка от комплекта, изля няколко капки и я затвори, после сложи зехтина на мястото му и избра друга бутилка от друга редица.
— Хранителните продукти тук са съвсем пресни. Как ги съхранявате да не се развалят?
