в бездната“. Знаеш, че обичат префърцунените имена.
— Забелязах присъствието на военни. Защо са необходими войници?
— Бих могъл да ти кажа, че Базата е собственост на правителството, а Националната агенция по океаните е клон на правителството. Това е факт. Истинската причина обаче е, че много от технологиите, които използваме в проекта по изваждането, са класифицирана информация.
— А хората, които работят горе на платформата?
— Фасада. В края на краищата трябва да приличаме на функционираща петролна платформа.
— А „АмШел“?
— Платено им е изключително щедро, за да ни дадат под наем платформата, да се държат като фасада и да не задават въпроси.
Крейн неспокойно се размърда на стола.
— Базата, която спомена. Там ли ще бъда настанен?
— Да. Тук живеят и работят всички учени, изследователи на морето, историци и инженери. Знам колко много време си прекарал под водата, Питър, и мисля, че ще останеш приятно изненадан, дори по-скоро изумен. Трябва да видиш обекта, за да повярваш. Базата е чудо на подводната технология.
— Но защо е необходимо да работите на дъното на морето? Защо не извършвате операцията от повърхността?
— Останките са заровени твърде дълбоко за повечето подводни плавателни съдове. Освен това на всяко потапяне изнасят безкрайно малки количества. Повярвай ми, след като бъдеш напълно инструктиран, всичко ще ти се изясни.
Крейн бавно кимна.
— Мисля, че остана само един въпрос. Защо аз?
— Недей така, доктор Крейн. Прекалено си скромен. Ти си бивш военен и си служил на подводници „стелт“ и самолетоносачи. Знаеш какво означава да живееш в затворено пространство и под огромно налягане, както в буквалния, така и в преносния смисъл.
„Проучил ме е основно“ — помисли Крейн.
— Завършил си втори по успех медицина и си специализирал в световноизвестната клиника „Мейо“. И благодарение на работата ти във Военноморския флот си хуманен лекар, който наред с всичко останало е запознат със здравословните смущения на водолазите и другите хора, работещи в морето.
— Значи проблемът е медицински, така ли?
— Разбира се. Монтажът беше завършен преди два месеца и работата по проекта кипи с пълна сила. От няколко дни обаче неколцина обитатели на „Буря в бездната“ проявяват необикновени симптоми.
— Кесонна болест? Азотна наркоза?
— По-скоро първото, отколкото второто. Но нека кажем само, че ти имаш уникална квалификация — и като лекар, и като бивш военен, да лекуваш такива заболявания.
— Колко време ще остана?
— Докато поставиш диагноза и отстраниш проблема. Предполагам, че ще си с нас две-три седмици. Но дори веднага да намериш чудодеен цяр, пак ще бъдеш в Базата най-малко шест дни. Не искам да се впускам в подробности, но поради огромното атмосферно налягане на тази дълбочина, ние сме разработили уникален процес на аклиматизация. Предимството е, че процесът позволява на хората да работят на голяма дълбочина значително по-лесно, отколкото досега. Недостатъкът е, че процедурата за влизане и излизане от станцията е много дълга. И както се досещаш, не може да се съкрати.
— Да, имам представа. — Крейн беше виждал предостатъчно фатални случаи на кесонна болест.
— Е, това е всичко. Остава само отново да ти напомня, че дори ако решиш да не приемеш задачата, си се заклел да не споменаваш пред никого за посещението си тук, нито да разкриваш за какво сме разговаряли.
Крейн кимна. Знаеше, че Ашър трябва да е уклончив, но липсата на информация беше изнервяща. Бяха го докарали тук и искаха да отдели няколко седмици от живота си за задача, съдържаща само неизвестни.
В същото време нямаше ангажименти, които да му попречат да прекара няколко седмици на „Буря в бездната“. Наскоро се беше развел, нямаше деца и в момента се двоумеше между две научни длъжности. Ашър несъмнено знаеше и тези неща.
„Невъобразимо важно откритие. Нечувани археологически разкопки“. Въпреки тайнствеността — или може би заради нея, Крейн почувства, че сърцето му ускори ритъма си при мисълта, че ще участва в подобно приключение. И в същия миг осъзна, че неволно е взел решение.
Ашър отново се усмихна.
— Много добре. Ако нямаш повече въпроси, ще прекъсна видеовръзката и ще ти дам време да помислиш.
— Не е необходимо. Не е нужно да мисля, когато се създава история. Кажи ми само в каква посока да се отправя.
Усмивката на Ашър стана по-широка.
— Посоката е надолу, Питър. Право надолу.
ГЛАВА З
Крейн беше прекарал четири години от живота си в подводници, но за пръв път имаше място до илюминатора.
Остана няколко часа на платформата „Кралят на бурите“. Първо го подложиха на дълги физически и психологически прегледи, а после седя в библиотеката чакаше да падне прикриващият мрак. Най-после го заведоха на специална платформа под сондажната кула, където го чакаше батискаф, завързан за една бетонна колона. Океанът се вълнуваше коварно. Подвижният мост, водещ към люка на батискафа, имаше множество въжета за уравновесяване. Крейн стигна до малкия комендантски пост, слезе по хлъзгава метална стълба, мина през херметически затварящия се люк и камерата и се озова в тясна сфера. Пред командното табло седеше млад офицер.
— Седнете, доктор Крейн.
Далеч горе се затвори люк, после още един. Звукът глухо отекна в батискафа.
Крейн огледа кабината на екипажа. С изключение на празните седалки, разположени в три редици по две, всеки квадратен сантиметър на стените беше зает от измервателни уреди, кабели, тръби и инструменти. В отсрещната страна беше вграден огромен люк. В затвореното пространство се носеше мирис на смазочно масло, влага и пот, който мигновено му напомни за годините, когато служеше на подводници.
Крейн се настани, сложи чантите си на съседната седалка и се обърна към илюминатора. Малкият метален обръч по периферията беше прикрепен със стоманени болтове. Крейн се намръщи. Като подводничар, той уважаваше дебелите стоманени корпуси и илюминаторът му се стори обезпокоителен, а и излишен лукс.
Морякът явно забеляза изражението му, защото се ухили.
— Не се тревожете. Това е специален композит, вграден направо в корпуса. Изминахме дълъг път от старите кварцови прозорци.
Крейн се засмя.
— Не знаех, че съм толкова прозрачен.
— Научил съм се да различавам военните от цивилните. Вие сте служили на подводница, нали?
Крейн се обърна към него.
— Казвам се Ричардсън — представи се младежът.
Крейн кимна. Ричардсън имаше нашивки на старшина и отличителните знаци над тях показваха, че е оперативен специалист.
— Две години работих на големи подводници. И после още две на щурмови.
— Ясно — отвърна Ричардсън.
Отгоре се чу далечно стържене и Крейн предположи, че изтеглят подвижния мост. А после някъде от плетеницата от уреди се разнесе слабото пращене на радиостанция.
— Ехо Танго Фокстрот, имате разрешение за спускане.
