Ричардсън взе микрофона.
— Константа Едно, тук Ехо Танго Фокстрот. Прието.
Чу се тихо съскане на въздух — приглушеният шепот на витлата. За миг батискафът леко се заклати по вълните. Свистенето се засили, а после се смени с ромоленето на водата, която нахлуваше в резервоарите за баласт. Батискафът започна да потъва. Старшината се наведе над контролните уреди и запали фаровете. Мракът зад илюминатора мигновено отстъпи пред вихрушка от бели мехури.
— Константа Едно, Ехо Танго Фокстрот се потапя — съобщи Ричардсън по предавателя.
— На каква дълбочина се намира Базата? — попита Крейн.
— На около три хиляди и седемстотин метра.
Крейн бързо изчисли наум. Три хиляди и седемстотин метра се равняваха на дванадесет хиляди фута. Базата беше на повече от две мили под повърхността.
Зад илюминатора се появи зеленикавият океан. Крейн се вторачи във водата — търсеше риби, но видя само няколко неясни сребристи силуета отвъд кръга светлина.
Сега, след като действително беше обвързан, почувства, че любопитството му нараства.
— Често ли правите тези курсове?
— По-рано, когато Базата се подготвяше, извършвахме по пет-шест курса на ден. И всеки път батискафите бяха пълни. Сега обаче персоналът е попълнен и минават седмици без нито едно спускане.
— Но продължавате да изкарвате хора горе, нали?
— Все още никой не е излязъл.
Крейн се изненада.
— Никой?
— Никой, сър.
Крейн пак се загледа през илюминатора. Батискафът се спускаше бързо и зеленикавият оттенък на водата потъмняваше.
— Какво представлява отвътре?
— Отвътре? — повтори Ричардсън.
— Базата.
— Не съм влизал.
Крейн отново го погледна изненадано.
— Аз съм само таксиметров шофьор. Процесът на аклиматизация е прекалено дълъг за мен, за да я разгледам. Казаха ми, че ти трябва един ден да влезеш и три дни да излезеш.
Крейн кимна и се обърна към илюминатора. Водата беше станала още по-тъмна и осеяна с различни частици. Спускаха се все по-бързо и той се прозя, за да си отпуши ушите. Имаше богат опит с потапяния в подводници, докато служеше във флота. Там атмосферата винаги беше напрегната. Навсякъде стояха навъсени офицери и членове на екипажа, а корпусът на подводницата скърцаше и стенеше от повишеното налягане. Батискафът обаче не скърцаше. Чуваше се само тихото съскане на въздух и бръмченето на охлаждащите вентилатори на уредите.
Отвъд илюминатора настана непрогледен мрак. Крейн надникна напред и надолу в мастиленочерните дълбини под херметизираната сфера. Някъде долу имаше свръхмодерна база и нещо друго, неизвестно — чакаха го под пясъците на океанското дъно.
Ричардсън взе нещо от седалката до себе си и му го подаде.
— Доктор Ашър ме помоли да ви дам това. Каза, че може да ви подскаже идеи за размисъл по време на спускането.
Пликът беше син, запечатан на две места и изпъстрен с многобройни предупреждения: КЛАСИФИЦИРАНА ИНФОРМАЦИЯ. САМО ЗА ПОЛУЧАТЕЛЯ. ПОВЕРИТЕЛНО И СТРОГО СЕКРЕТНО. В единия ъгъл имаше правителствен печат и множество редове, напечатани с дребен шрифт, пълни със сурови заплахи към всеки, който се осмели да наруши клетвената декларация. Крейн обърна няколко пъти плика в ръцете си. Сега, когато моментът най-после беше настъпил, той изпитваше перверзно желание да не го отвори. Поколеба се още минута, после предпазливо разчупи печатите и изсипа съдържанието на плика.
На коленете му паднаха ламиниран лист и малка брошура. Той взе листа и любопитно го погледна. Там имаше чертеж на нещо като голямо военно съоръжение или може би плавателен съд и легенда НИВО 10 — КАЮТИ ЗА ЕКИПАЖА (ДОЛНО НИВО). Крейн се втренчи за миг в него, после го остави настрана и взе брошурата. Заглавието на корицата беше „Кодекс за класифицирано поведение в морето“. Крейн прелисти страниците, прегледа многобройните точки и параграфи и затвори брошурката. Какво беше това? Представата на Ашър за шега? Отново взе плика, надникна вътре и видя прегънат лист, залепнал за едната страна. Извади го, разгъна го и започна да чете. В същия миг почувства странно изтръпване, което тръгна от върховете на пръстите, бързо се разпространи по крайниците и обхвана цялото му тяло.
СЛЕДВА ОТКЪС
Пореден номер БИВ — 10230а
Резюме: Атлантида
1. Първо документирано описание
2. Предшестващи потъването събития (хипотеза)
3. Година на потъване: 9 500 пр. Хр.
Източник: Платон, „Тимей“, диалог
Историята разказва за могъща сила, която, без да бъде предизвикана от никого, завладява цяла Европа. Силата произлиза от остров в Атлантическия океан, който е по-голям от Либия и Мала Азия, взети заедно, и е път към други острови, от които е възможно да се премине към срещуположния континент, обграждащ истинския океан.
На острова съществувала голяма прекрасна империя, която управлявала него и няколко други, както и части отвъд континента. След това обаче стават силни земетресения и наводнения и за едно злополучно денонощие остров Атлантида потъва в дълбините на морето.
КРАЙ НА ОТКЪСА
На листа бяха напечатани само тези кратки редове.
Крейн бавно пусна листа на коленете си и се втренчи през илюминатора, без всъщност да вижда нищо. Това беше сдържаното посрещане на Ашър, начин да предаде в телеграфен стил какво разкопават на две мили под повърхността на океана.
Атлантида.
Струваше му се невероятно, но въпреки това всичко си идваше на мястото — тайнствеността, технологиите и дори разходите. Благоденстващата цивилизация на Атлантида, погубена в разцвета си от катастрофално вулканично изригване, беше най-голямата загадка на света. Град под морето. Кои са били жителите му? Какви тайни са криели? И какъв катаклизъм беше потопил града им?
Крейн зачака тръпката на вълнение да отмине, но напразно. Реши, че всичко е сън. Вероятно след няколко минути будилникът щеше да иззвъни и да го събуди. И той щеше да преживее поредния зноен ден в Маями. Цялата тази история щеше да избледнее и Крейн щеше да се върне в познатото ежедневие и да се бори за новата изследователска длъжност. Да, това беше отговорът. Защото не беше възможно да се спуска към древен, отдавна изчезнал град, нито да участва в най-сложните и важни археологически разкопки на всички времена.
— Доктор Крейн?
Гласът на Ричард сън го стресна и той подскочи.
— Приближаваме Базата.
— Толкова бързо?
— Да, сър.
Крейн погледна през илюминатора. На две мили дълбочина в океана цареше непрогледен мрак. Тук не проникваше светлина, но някъде долу блестеше странно, неземно сияние. Той допря лице до прозореца, погледна надолу и затаи дъх.
