На стотина фута под батискафа имаше огромен метален купол. Отворен кръгъл тунел, подобен на комин на половината разстояние по периферията, водеше навътре. Нищо друго не нарушаваше гладката повърхност на купола. Нямаше никакви обозначения или отличителни знаци. Куполът приличаше на горната част на гигантско сребърно топче за игра, подаващо се от пясъка. За люк в отсрещната му страна беше завързан батискаф като този, с който пътуваха. На върха на купола от нещо обемисто като обърната чаена чаша стърчеше гора от сензори и комуникационни приспособления. Повърхността беше осеяна с хиляди светлинки — искряха като диаманти и проблясваха в дълбоководните океански течения.

В защитния купол беше скрит „Буря в бездната“ авангарден град на технологични чудеса. А някъде под него се намираше древната Атлантида, неизвестна, загадъчна и многообещаваща.

Докато гледаше в захлас, Крейн осъзна, че се е ухилил като идиот, и погледна Ричардсън. Младшият офицер го наблюдаваше и също се усмихваше.

— Добре дошли на борда, сър.

ГЛАВА 4

Кевин Линденгуд беше обмислил всичко с фанатично внимание. Знаеше, че играта е изключително опасна, но пък успехът винаги зависи от подготовката и контрола. Той беше добре подготвен и владееше положението, така че нямаше за какво да се притеснява.

Беше се облегнал на предния капак на очукания си форд „Таурус“ и наблюдаваше движението по булевард „Бискейн“. Бензиностанцията се намираше на една от най-оживените пътни артерии в Маями. Не можеше да желае по-многолюдно място. А многолюдното място означаваше безопасност.

Взе един маркуч, отиде до помпата за сгъстен въздух и се престори, че проверява гумите. Денят беше горещ, поне тридесет и пет градуса. Линденгуд обаче се радваше на жегата. Беше се наситил за цял живот на леда и снега на петролната платформа „Кралят на бурите“, на Хикс и проклетия му МРЗ плейър, на Уери и неговата арогантност. За нищо на света не би се върнал към онзи начин на живот. И след като днес изиграеше правилно картите си, нямаше и да се наложи.

Провери предната дясна гума и се изправи. В бензиностанцията влезе черно порше и спря на четири-пет метра от него. Линденгуд се обърна. От поршето слезе човекът, когото очакваше. Беше се издокаран така, както бе настоял Линденгуд — къса тясна тениска и бански гащета. Нямаше къде да скрие оръжие.

Линденгуд погледна часовника си. Точно седем. Човекът бе пристигнал навреме.

Подготовка и контрол.

Мъжът тръгна към него. По време на предишните им срещи беше казал, че името му е Уолас — само Уолас. Линденгуд беше сигурен, че Уолас е псевдоним. Човекът беше слаб и имаше телосложение на плувец. Носеше очила с дебели стъкла с рамки от черупка на костенурка и леко накуцваше, сякаш единият му крак беше по-къс. Линденгуд за пръв път го виждаше с тениска и не сдържа усмивката си, като забеляза колко бяла е кожата му. Уолас очевидно прекарваше повечето си време пред компютър или телефон.

— Получил си съобщението ми — каза Линденгуд, когато мъжът спря пред него.

— За какво става дума?

— Мисля, че ще се чувстваме по-удобно в моята кола.

Уолас застана неподвижно за миг, сякаш обмисляше предложението, после сви рамене и седна на предната седалка.

Линденгуд заобиколи форда и се настани зад волана, като остави вратата широко отворена. Лениво въртеше маркуча в ръка. Мъжът едва ли щеше да направи нещо и не изглеждаше физически силен, но в случай, че опиташе, Линденгуд щеше да използва маркуча като палка. Още веднъж си напомни, че това няма да се наложи. Щеше да сключи сделката и после да изчезне. Уолас не знаеше адреса му и Линденгуд нямаше намерение да му го казва.

— Платиха ти и продължават да ти плащат щедро тихо каза Уолас. — Твоята работа приключи.

— Ясно ми е — отвърна Линденгуд, опитваше се да говори твърдо и убедено. — Но сега, след като знам малко повече за вашата операция, започвам да мисля, че не ми плащате достатъчно.

— Не знаеш нищо за никаква операция.

— Знам, че не е съвсем законна. Не забравяй, че аз те потърсих.

Уолас не отговори, а само се втренчи в него с безизразно, спокойно лице. Компресорът навън изсъска, после иззвъня, когато измери налягането.

— Аз бях един от последните членове на екипажа, които напуснаха „Кралят на бурите“ — продължи Линденгуд. — Това стана, след като свършихме работата си, и ви дадох последните данни. Мястото се напълни с правителствени служители и учени и аз се замислих. Там се прави нещо огромно, много по- голямо, отколкото предполагах. Фактът, че проявихте интерес към онова, което имах за продан, означава, че имате възможности и дълбоки джобове.

— Какво искаш да кажеш?

Линденгуд облиза устни.

— Някои високопоставени длъжностни лица ще са изключително любопитни да научат за интереса ви към „Кралят на бурите“.

— Заплашваш ли ни? — Тихият глас на Уолас стана странно предразполагащ.

— Не искам да употребявам тази дума. Да речем, че се опитвам да възстановя равновесието. Първоначалното ми възнаграждение съвсем не беше достатъчно. Аз пръв открих показанията и докладвах за аномалията. Това не се ли брои за нещо? И ви предадох информацията — всички показания, триангулационните данни и телеметричните изследвания от дълбоководната сонда. Абсолютно всичко. И аз съм единственият, който можеше да го направи. Аз се свързах с вас и видях данните. Никой друг не знае.

— Никой друг — повтори Уолас.

— Ако не бях аз, твоите хора нямаше да разберат за проекта и ти нямаше да разположиш активите си там, така да се каже.

Уолас свали очилата си и започна да ги чисти в тениската си.

— Колко имаш предвид?

— Петдесет хиляди.

— И после изчезваш завинаги, така ли?

Линденгуд кимна.

— Повече няма да чуеш за мен.

Уолас се замисли, продължаваше да бърше очилата си.

— Ще ми трябват един-два дни да събера парите. Налага се да се срещнем отново.

— Добре, два дни — съгласи се Линденгуд. — Ще се срещнем тук по същото…

Не можа да довърши изречението си. Мълниеносно, досущ атакуваща змия, десният юмрук на Уолас се стрелна към него и кокалчетата на показалеца и средния пръст го удариха в слънчевия сплит. Дълбоко в гърдите на Линденгуд пламна парализираща болка. Той отвори широко уста, но не можа да издаде звук. След това неволно се наведе напред, опитвайки се да си поеме дъх, и се хвана за корема. Уолас отново протегна дясната си ръка, сграбчи го за косата, блъсна го на седалката и грубо изви главата му. Линденгуд изцъкли очи от агония. Забравил за очилата си, Уолас погледна наляво, после надясно, за да се увери, че никой не е видял действията му. Без да пуска косата на Линденгуд, се пресегна през него и затвори вратата от страната на шофьора. Линденгуд видя маркуча в другата му ръка.

— Ти се превърна в пречка, приятелю — каза Уолас.

Линденгуд най-после установи, че може да говори, но докато поемаше дъх, за да изкрещи, Уолас напъха маркуча в гърлото му. Линденгуд повърна и започна да се мята и гърчи, надигна се от седалката. Уолас го сграбчи по-здраво за косата, изви главата му назад и с едно единствено безмилостно движение натика маркуча в трахеята му.

Гърлото и устата на Линденгуд се напълниха с кръв. Той издаде задавен, клокочещ писък. Уолас натисна ръчката на компресора. От накрайника с ужасяваща, непреодолима сила изригна сгъстен въздух и в гърдите на Линденгуд експлодира невъобразима болка.

Вы читаете Границата Мохо
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату