ГЛАВА 5
Гласът, който отекна по микрофона, беше писклив, сякаш човекът от другия край всмукваше хелий.
— Още пет минути и ще минете през преддверие В, доктор Крейн.
— Слава Богу. — Питър Крейн провеси крака от металната пейка, където дремеше, протегна се и си погледна часовника. Беше четири сутринта — всъщност той предполагаше, че е толкова, защото ако Базата беше направена като грамадна подводница, денят и нощта се сливаха в едно.
Вяха изминали шест часа, откакто беше слязъл от батискафа, предпазливо бе прекрачил прага на външната обшивка на двойния корпус на Базата и бе влязъл в лабиринта от преддверия, известен като Компресионен комплекс. И оттогава се чудеше какво да прави и чакаше необикновеният аклиматизационен период да приключи. Като лекар, изпитваше любопитство, тъй като нямаше представа в какво се състои процесът, нито какви технологии включва. По видеотелефона Ашър му беше казал само, че процедурата улеснява работата на големи дълбочини. Вероятно бяха променили състава на атмосферата, бяха намалили количеството на азота и бяха добавили някакъв друг газ. Какъвто и да беше случаят, пробивът несъмнено беше важен и изискваше опазването на класифицираната информация, която правеше проекта толкова потаен.
На всеки два часа един и същ безплътен писклив глас го инструктираше да мине през следващото преддверие и да влезе в друго помещение. Камерите бяха еднакви голям куб, подобен на сауна, с редици метални койки. Различаваха се единствено по цвят. Първата компресионна камера беше сива като военна униформа, втората бледосиня, а третата червена, за негова изненада. След като прочете кратката справка за Атлантида в първата камера, Крейн прекара времето си, като дремеше или прелистваше дебелата антология с поезия, която си беше донесъл. Или размишляваше. Много пъти беше лежал на койки и бе гледал металния таван, обграден от мили вода отвсякъде, и бе мислил.
Зачуди се за катаклизма, потопил Атлантида на такава голяма дълбочина, за някога процъфтяващата, но изчезнала цивилизация. Жителите не бяха гърци, финикийци или минойци, нито някои от другите любимци на историците. Както ясно пишеше в брошурата, никой не знаеше нищо за цивилизацията на Атлантида. Крейн се изненада, че градът се намира толкова далеч на изток, но справката обясняваше, че местоположението му е неясно дори в автентичния източник. Самият Платон не знаеше почти нищо за жителите на Атлантида и тяхната цивилизация. И може би това беше една от причините Атлантида да е останала скрита толкова дълго.
Часовете минаваха; недоверието му не намаляваше. Крейн имаше чувството, че това е някакво чудо. Всичко беше станало много бързо, проектът наистина беше поразително важен, но защо бяха избрали не друг, а него! Той не беше повдигнал въпроса по време на видеовръзката с Ашър и все още не беше сигурен защо бяха поискали точно неговите услуги. В края на краищата специалността му не беше хематология или флеботомия. „Ти имаш уникална квалификация — и като лекар, и като бивш военен, да лекуваш такива заболявания“. Вярно, Крейн беше добре запознат със смущенията на живеещите под водата, но и други лекари спокойно можеха да твърдят същото.
Той отново се протегна и после сви рамене. Скоро щеше да разбере причината. Пък и всъщност това нямаше значение. Фактът, че беше тук, се дължеше на късмета му. Запита се какви ли странни и чудни артефакти и древни тайни вече са разкрити.
Разнесе се силно изтракване и люкът в отсрещната страна се отвори.
— Моля, минете през преддверието и тръгнете по коридора — каза безплътният глас.
Той изпълни заповедта и се озова в слабо осветен цилиндричен коридор, дълъг шест-седем метра. В дъното имаше друг затворен люк. Крейн спря и зачака да му отворят. Люкът зад него се тресна. Ушите му започнаха да пукат от силната въздушна струя. Люкът отпред най-после се отвори и в коридора нахлу жълта светлина. На прага стоеше човек, протегнал ръка за поздрав. Крейн пристъпи напред и позна загорялото от слънцето лице на Хауард Ашър.
— Доктор Крейн! — възкликна той, хвана ръката му и сърдечно я стисна. — Добре дошъл в Базата.
— Благодаря, макар да имам чувството, че съм тук от доста време.
Ашър се усмихна.
— Смятахме да монтираме ДВД плейъри в компресионните камери, за да минава по-бързо времето на аклиматизация, но персоналът в станцията вече е попълнен и няма смисъл. Не очаквахме посетители. Хареса ли ти материалът за четене?
— Невероятен е. Наистина ли сте открили…
Ашър прекъсна въпроса, като допря пръст до устните си, намигна и се усмихна заговорнически.
— Да. И реалността е още по-невероятна. Но да караме поред. Нека първо да ти покажа къде ще живееш. Пътуването е дълго и съм сигурен, че искаш да се освежиш.
Ашър взе едната му чанта.
— Бих искал да знам повече за процеса на аклиматизация.
— Разбира се, разбира се. Насам, Питър.
Тръгнаха. Крейн се оглеждаше с любопитство. Намираха се в квадратен вестибюл с нисък таван и матови прозорци на отсрещните стени. Пред редица контролни уреди стояха двама техници и го гледаха. Единият козирува.
Белият коридор в края на преддверието ги отведе на най-горното ниво на Базата. Преметнал чантата на рамото си, Ашър почти хукна напред. Крейн забърза след него. Коридорът беше тесен, но не толкова, колкото очакваше Крейн. Светлината също беше неочаквана — мека и белезникава, съвсем различна от ярките флуоресцентни лампи в подводниците. И атмосферата беше изненадваща — топла и приятно влажна. Във въздуха се долавяше слаба миризма, която Крейн не можа да определи. На нещо медно, металическо. Той се запита дали мирисът е свързан с технологията за създаване на атмосфера, използвана на Базата.
Минаха покрай няколко затворени врати, бели като коридора. На някои имаше имена, на други — съкращения като ЕЛ ЗАХРАН или ПОД СТАН II. Някакъв млад работник в комбинезон излезе от една врата, кимна на Ашър, погледна любопитно Крейн и тръгна към вестибюла. Крейн надникна вътре и видя стая, пълна с натрупани на лавици сървъри и цяла джунгла от хардуер.
Вратата се затвори и той забеляза, че не е боядисана в бяло. Стените и вратите бяха направени от някакъв необикновен композит, който сякаш приемаше цвета на околната среда — в случая на светлината в коридора. Крейн видя призрачното си отражение във вратата в странен оттенък на платина.
— Какъв е този материал?
— Новоразработена сплав, лека, не влиза във взаимодействие с нищо и изключително издръжлива.
Стигнаха до разклон и Ашър зави наляво. От образа по видеотелефона Крейн бе предположил, че главният учен на Националната агенция по океаните е на седемдесет, но той очевидно беше десетина години по-млад. Старческите бръчки всъщност се дължаха на суровите условия на живот, прекаран в морето. Ашър вървеше бързо и носеше тежката чанта на Крейн, сякаш беше перце. Държеше обаче лявата си ръка свита до тялото.
— Горните етажи на Базата са лабиринт от кабинети и спални помещения и отначало са объркващи — обясни Ашър. — Ако се загубиш, погледни чертежите на главните разклони.
Крейн изгаряше от нетърпение да научи повече за медицинските проблеми и разкопките, но реши да остави Ашър да определя дневния ред.
— Разкажи ми за Базата.
— Висока е дванадесет палуби и всички страни са точно сто и осемдесет метра. Основата е вкопана в скалата на дъното, а отгоре е поставен титанов купол.
— Видях го, докато идвах. Страхотно инженерно творение.
— Така е. Базата е поместена в него като грахово зърно в шушулка и откритото пространство между нея и купола е херметизирано. При наличието на купола и корпуса на Базата между нас и океана има два пласта метал, при това не какъв да е, а необикновен. Обшивката на Базата е от HY250, нов вид космическа стомана с огромна издръжливост на разрушение. Силата, при която материалът се деформира постоянно, или пластичната деформация, е в обхвата на триста хиляди фунта на квадратен инч.
— А тръбата в купола? Какво е предназначението й?
— Сигурно имаш предвид спиците за налягането. Те са две, по една от всяка страна. Поради високото налягане на тази дълбочина, идеалната форма е сферичната. Куполът обаче е полусфера и двете тръби са
