Крейн излезе от лазарета, кимна на командоса и тръгна по коридора. Все още се чувстваше странно, че има почти неограничен достъп до цялата База. Въпреки че оставаха множество затворени врати, през които средното му ниво до класифицирана информация не му позволяваше да влиза, по време на медицинските прегледи през последните двадесет и четири часа се беше нагледал на достатъчно лаборатории, технически средства, кабинети, жилищни помещения на екипажа и работилници.
Същото се отнасяше и за местата за почивка. Кафенето на четвърта палуба и масите и столовете стигаха само за десетина души. Крейн обаче установи, че печеното месо е хубаво като онова, което поднасяха в кафенето на Таймс Скуеър.
Влезе, отиде до бара и поръча, благодари на жената, сложи малко мляко само на своето кафе, защото Бишоп обичаше нейното черно, и тръгна към вратата, но звукът на повишени гласове го накара да спре.
Около маса в отсрещния ъгъл на кафенето седяха няколко мъже с различни професии — двама в задължителните бели престилки на учени, третият в работен комбинезон на техник и четвъртият в униформа на офицер с нисък ранг. Бяха доближили глави и тихо разговаряха, когато Крейн влезе. Той не им обърна внимание и предположи, че обсъждат трагедията със Стъклено топче Едно, но за краткото време, докато поръчваше кафетата, разговорът очевидно беше прераснал в спор.
— Откъде знаеш? — попита по-високият учен. — Това е изключителна възможност за човечеството, най-важното откритие, правено досега. Окончателното доказателство, че не сме сами във вселената. Не можеш да го пренебрегнеш и да заровиш главата си в пясъка.
— Знам какво видях — троснато отвърна техникът. И какво чух. Хората говорят, че не трябва да го намираме.
Ученият се изсмя подигравателно.
— Не трябва да го намираме?
— Да. Станало е случайно. Още е рано.
— Ако ние не го извадим, ще го направи някой друг кресна офицерът. — Нима искаш китайците първи да пипнат технологията и да я превърнат в оръжие?
— Каква технология, по дяволите? — отново повиши тон техникът. — Никой няма абсолютно никаква представа какво има там долу!
— Господи, Чъки, говори по-тихо — каза вторият учен и нервно разбърка кафето си.
— Аз работя със стражите — рече първият учен. — Знам на какво са способни. Това може би е единственият шанс да общуваме с друга форма на живот!
— А аз току-що приключих с опаковането на останките на Стъклено топче Едно — сопна се Чъки. — Вижте какво стана. Сферата е смачкана до неузнаваемост. Трима от приятелите ми са мъртви. Казвам ви, не сме готови за това. Работим върху неща, които не разбираме.
— Случилото се със Стъклено топче Едно е ужасно — каза първият учен — и има за какво да скърбим. Но не позволявайте на скръбта да ви заслепи и да не видите по-важния въпрос — защо сме тук долу. Без риск няма напредък. Посетителите очевидно искат да ни помогнат. Могат да ни научат на толкова много неща.
— Откъде знаеш, че искат да ни научат на нещо? — попита техникът.
— Ако видиш колко красиви са маркерите.
— И какво от това? И черната пантера е красива, до момента, в който те разкъса.
Ученият го погледна пренебрежително.
— Сравнението е неуместно.
— Да бе! Предполагаш, че те са дружелюбно настроени. Мислиш, че знаеш всичко. Нека да ти кажа нещо. Природата не е дружелюбна. Собствената ни планета е пълна с форми на живот, които се опитват да се убият една друга! — Чъки отново повиши тон.
— Не обвинявай други за недостатъците на нашата планета — каза първият учен.
— Може би те са заровили такива неща на планетите в цялата вселена. — Чъки пребледня и ръцете му се разтрепериха. — Ние ги разкриваме и те изпращат сигнал до господарите си, които ще дойдат и ще ни унищожат. Много ефикасна система за премахване на потенциални конкуренти.
Вторият учен поклати глава.
— Не мислиш ли, че изпадаш в параноя?
— Параноя? Тогава ти ни обясни какво става тук! Злополуките? Проблемите, за които никой не иска да говори? — развика се техникът.
— Успокой се — изръмжа сержантът.
Чъки скочи и блъсна стола си назад.
— Защо хората умират? Защо се разболяват? Защо аз се разболявам? Защо с главата ми нещо не е наред.
Крейн тъкмо се готвеше да се приближи до тях и да се намеси, когато техникът изведнъж млъкна, дръпна напред стола си и отново седна. Дишаше тежко. Офицерът сложи ръка на рамото му, за да го укроти.
В кафенето беше влязъл Королис, придружен от двама военни в черни униформи и ботуши.
За миг настъпи тишина. Чуваше се само затрудненото дишане на Чъки.
Королис насочи светлите си разногледи очи към Крейн и на лицето му се изписа неодобрение. След това прикова вниманието си към малката група около масата, като се вторачваше във всеки, сякаш се опитваше да ги запомни. И после, бавно и целенасочено, се обърна и излезе, без да пророни дума.
ГЛАВА 32
След три часа го повика Ашър. Мишел Бишоп беше напуснала лазарета на четвърта палуба, за да прегледа поисканите от Крейн електроенцефалограми. Крейн току-що беше приключил със записването на данните от сутринта и се готвеше да намери техника Чъки за преглед, когато телефонът иззвъня.
— Доктор Крейн.
— Питър? Обажда се Хауард Ашър. Нужна ми е помощта ти.
— Разбира се. В твоя кабинет ли си? Ще дойда веднага.
— Не. Аз съм в Декомпресионна терапия на седмо ниво. Знаеш ли къде е?
— Да.
— Моля те, ела веднага.
Линията прекъсна.
Крейн озадачено се вторачи в телефона. Защо Ашър беше там? Нямаше логика.
Огледа временния лазарет, за да се увери, че всичко е на мястото си, после излезе.
За десет минути мина през Бариерата и стигна до седма палуба. Както обикновено, в научното ниво кипеше трескава работа, но малкият апартамент в дъното на коридора, където се намираше Декомпресионна терапия, беше безлюден като изоставен град. Това също беше неочаквано. Тъй като въздухът в Базата не беше сгъстен или разреден, нямаше свързани с налягането заболявания, които трябваше да се лекуват. Крейн го беше установил по трудния начин, с помощта на първата си теория за кесонна болест.
Терапевтичният апартамент се състоеше от малка контролна стая, чакалня и хипербарична камера — метален цилиндър с диаметър два метра и дължина три, с прозорче за наблюдение във входния люк и още едно от лявата страна. До стените имаше две тапицирани пейки, поставени една срещу друга. На тавана бяха монтирани два еднакви контролни панела за осветлението за камерата и аварийните системи срещу наводнение. Обстановката не се различаваше много от камерите за декомпресия, през които Крейн беше принуден да мине, докато го приемаха в Базата. Имаше една-единствена разлика — тази функционираше.
Ашър седеше в чакалнята заедно с криптоанализатора Джон Марис, с когото Крейн се беше запознал в каютата си. Марис беше донесъл голяма чанта. Ашър изглеждаше уморен и измъчен, лявата му ръка, която държеше до тялото си, беше превързана.
— Не изглеждаш много добре — отбеляза Крейн. — Спиш ли достатъчно?
Отговорът на Ашър беше студена усмивка.
Крейн кимна към превързаната му ръка.
