Бишоп бързо тръгна по коридора. Крейн се радваше, че отношенията им значително са се подобрили.
Той се обърна и бавно се върна в тесния си кабинет. Както беше обещала, Бишоп бе оставила на бюрото разпечатка на електроенцефалограма. Пакетът беше обемист и се състоеше вероятно от двадесетина страници информация за мозъчните вълни и доклад, прикрепен към първия лист. Крейн не обичаше да разчита електроенцефалограми. Изкуството да откриваш електрически отклонения в нечий мозък, като анализираш безкрайни криволичещи линии, беше влудяващо. Но той беше поискал изследванията. Не можеше да си позволи да остави непроверена вероятност. И ако нещо загатваше, че проблемите в „Буря в бездната“ са неврологични, електроенцефалограмите щяха да го потвърдят — или да го отхвърлят.
Крейн седна, уморено потърка очи и разгърна разпечатката. Поздрави го плетеница от хоризонтални линии — вътрешната картина на мозъка на Мери Филипс. Линиите се издигаха и снишаваха с промените в амплитудата и честотата. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но той си напомни, че с електроенцефалограмите винаги е така. Те не бяха като електрокардиограмите, където аномалиите бяха очевидни и ти се набиваха в очите. Това беше no-скоро въпрос на относителни стойности във времето.
Крейн насочи вниманието си към ритъма, който показваше максималната амплитуда на алфа-вълните. Беше нормален за буден възрастен човек. Крейн го проследи в няколко страници, но не видя друго освен краткотрайни отклонения, характерни за безпокойство и вероятно задъхване. Всъщност алфа-вълните на жената бяха добре организирани, ритмични и без следа от примеси на по-бавни честоти.
След това разгледа дейността на бета-вълните. Те бяха може би в по-големи количества от обичайното, но все пак в границите на нормалното. Никоя серия вълни не показваше особена асиметрия или аномалия.
Докато обхождаше с поглед листовете, следвайки тънките черни линии, които се издигаха и спадаха, изпита до болка познато чувство — разочарование. И тази посока щеше да доведе до задънена улица.
Някой почука на вратата и на прага застана лаборантка. Носеше дебел сноп листове.
— Доктор Крейн?
— Да?
— Ето останалите електроенцефалограми, които поискахте. — Тя влезе и ги остави на бюрото му.
Крейн погледна високата тридесет сантиметра купчина разпечатки.
— Колко са?
— Четиринадесет. — Лаборантката се усмихна, кимна и бързо излезе.
„Четиринадесет. Страхотно“ — помисли Крейн и уморено се обърна към резултатите от сканирането на мозъка на Мери Филипс.
Прегледа отляво надясно тета- и делта-вълните, като внимателно тълкуваше всяка десетсекундна дигитална секция поотделно. Фоновата активност изглеждаше малко асиметрична, но това беше горе-долу стандартно за началото на изследването. С течение на процедурата пациентката несъмнено се бе успокоила.
И после ги забеляза — серия префронтални пикове, малки, но определено изпъкващи, сред вълните делта.
Намръщи се. С изключение на няколко хаотични вълни с нисък волтаж активността на вълните делта се срещаше изключително рядко при възрастни хора.
Прегледа и останалата част на разпечатката. Пиковете в линията делта не изчезнаха, а се увеличиха. На пръв поглед приличаха на болестта на Пик, форма на церебрална атрофия, водеща до неадекватност в социалното поведение и деменция. Загубата на сили, от която се оплакваше Мери Филипс, беше един от първите симптоми.
Крейн обаче все още не беше убеден. Нещо в пиковете го притесняваше.
Прелисти разпечатката до началото и обърна милиметровата хартия на една страна. „Отвесното разчитане“ — разглеждането на електроенцефалограма отгоре надолу вместо отляво надясно, щеше да му позволи да се съсредоточи по-скоро върху определена мозъчна вълна и разпространението й, отколкото да гледа картина на цялата лява и дясна част на мозъка поотделно. Крейн бавно обръщаше страниците, следейки формата на тетавълната.
Изведнъж се вцепени.
— Какво е това, по дяволите?
Пусна разпечатката на бюрото, издърпа чекмеджето, намери линийка, бързо я сложи върху хартията и се вгледа внимателно. Усети странно изтръпване, което започна в основата на врата му и тръгна надолу по гърба, и бавно се облегна назад.
— Виж ти.
Изглеждаше невъзможно, но доказателството беше пред него. Пиковете на вълните делта на Мери Филипс не представляваха периодичните пикове и падове на нормалната мозъчна дейност. Не бяха дори хаотични скокове на физическа патология. Пиковете бяха равномерни — ясно определени, необяснимо равномерни.
Крейн отмести встрани електроенцефалограмата на Филипс и взе най-горната разпечатка от купчината, която му беше донесла лаборантката. Сканирането бе на мъж, страдащ от миниинфаркт. И в неговия мозък имаше същите равномерни пикове на делта-вълните.
За петнадесет минути Крейн прегледа и останалите електроенцефалограми. Пациентите проявяваха невероятно разнообразие от симптоми, всичко от безсъние до аритмия, чувство за гадене и безспорна мания. И всеки демонстрираше едно и също — пикове в делта-вълните с равномерност и прецизност, каквито не се срещаха в природата.
Той отмести купчината разпечатки. Имаше чувството за нещо нереално. Най-после беше открил общия фактор. Проблемът беше неврологичен. Делта-вълните на нормалните възрастни хора представляваха прави линии и когато се издигаха в пикове, никога не го правеха с равномерен и ясно определен ритъм. Това явление беше напълно неизвестно на медицинската наука.
Крейн стана и отиде до вътрешния телефон. Мислеше трескаво. Трябваше веднага да обсъди откритието си с Бишоп. Щом беше засегната автономната нервна система, всичките тези привидно коренно различни симптоми изведнъж намериха обяснение. Беше глупак, че не го бе забелязал по-рано. Но как се разпространяваше заболяването? Неврологичните смущения в такъв широк спектър бяха абсолютно нечувани. Освен ако.
— Господи! — промълви той.
Трескаво грабна калкулатора и като поглеждаше електроенцефалограмите, въведе стойностите, а после спря и изумено се втренчи в резултата.
— Не може да бъде!
Телефонът иззвъня стъписващо силно в тихия кабинет. Крейн подскочи на стола и с разтуптяно сърце вдигна слушалката.
— Крейн слуша.
— Питър? — Гласът на Ашър звучеше пискливо и неестествено силно в наситената с кислород атмосфера в хипербаричната камера.
— Доктор Ашър! — възкликна Крейн. — Открих общ фактор! И нещо невероятно.
— Питър — прекъсна го главният учен. — Трябва незабавно да дойдеш тук. Зарежи всичко и ела.
— Но…
— Успяхме.
Крейн млъкна — не разбираше за какво става дума.
— Разкодирали сте посланието?
— Не едно, а много послания. Всичко е в преносимия компютър. — В тона на Ашър се долови отчаяние и безразсъдност. — Ела, Питър. Незабавно! Защото е абсолютно наложително.
Внезапно се чу изщракване и телефонната линия прекъсна.
— Ало? — Крейн се намръщи. — Доктор Ашър? Ало?
Тишина.
Той затвори, погледна купчината доклади на бюрото си, стана и бързо излезе от кабинета.
