Не можеше да повярва в случилото се и това го парализираше. Наистина ли само преди осем часа бе направил аутопсия на Чарлс Васелхоф? Тогава имаха да пишат един доклад от аутопсия, а сега имаха три. Плюс още три за жертвите в Стъклено топче Едно.
Представи си Хауард Ашър, когато го видя за пръв път — образ на екрана в библиотеката на „Кралят на бурите“ преди две седмици, със загоряла от слънцето кожа, усмихнат. „Най-голямото научно и историческо откритие на всички времена“. Ашър никога не се бе усмихвал толкова много, колкото през онзи пръв ден. Крейн се запита доколко това беше перчене, демонстрация и фасада, за да го накара да се почувства добре дошъл и удобно.
Някой тихо почука и отвори. Беше Мишел Бишоп. Тъмнорусите й коси бяха прибрани назад и високите й скули бяха още по-ясно изразени. Черните й очи бяха зачервени и тъжни.
— Здравей, Питър — тихо каза тя.
Крейн завъртя стола си към нея.
— Здравей.
Бишоп не помръдна от мястото си, сякаш се колебаеше.
— Исках да проверя дали си добре.
Той поклати глава.
— Бил съм и по-добре.
— Не каза нищо — нито, когато закарахме трупа на Ашър в Медицинския комплекс, нито, когато извършихме окончателните прегледи, така че се притесних.
— Не мога да проумея какво се е случило в хипербаричната камера. Какво е предизвикало пожара? Защо не работеше системата с пръскачките?
— Спартан заповяда да започне разследване. Ще разберем какво е станало.
— Бях длъжен да направя повече. Да проверя камерата и да изпробвам пожарогасителната система.
Бишоп най-после влезе в стаята.
— Не трябва да мислиш за тези неща. Направил си всичко необходимо. Било е ужасен нещастен случай.
Крейн въздъхна.
— Дано си права.
— Не се обвинявай, Питър, иначе ще насъскам Корбет срещу теб.
Той се усмихна едва-едва.
Настъпи кратко мълчание. Бишоп заговори отново:
— Мисля да се върна в Медицинския комплекс. Искаш ли да ти донеса нещо от фармацевтичния шкаф? Ксанакс, валиум?
Крейн поклати глава.
— Не е нужно.
— Тогава ще дойда да те видя по-късно. Тя се обърна.
— Мишел?
Бишоп го погледна.
— Благодаря.
Тя кимна, излезе и безшумно затвори вратата. Крейн се втренчи в монитора и седя неподвижно няколко минути. След това рязко отмести стола си, стана и закрачи из стаята. И това не помогна, защото си спомни как Ашър бе крачил по същия начин в деня, когато му разкри какво представлява „Буря в бездната“. Точно преди четири дни.
Всичко беше ужасна ирония. Крейн най-после бе направил пробив, но Ашър умря, преди да чуе за него. Хауард Ашър, който го беше довел, за да разкрие загадъчното заболяване в Базата.
Огорчено си напомни, че не е единственият, постигнал напредък. Ашър, изглежда, също беше открил нещо. Сега обаче главният учен беше мъртъв от спонтанен пневмоторакс, газова емболия и изгаряния трета степен на осемдесет процента от тялото.
Бишоп имаше право. Крейн наистина беше необичайно мълчалив след смъртта на Ашър. Неразговорливостта му не се дължеше само на шока, но и на онова, което не можеше да каже. Изгаряше от желание да сподели с нея какво е открил, но тя нямаше необходимото разрешение за достъп до секретна информация. И тъй като не можеше да говори за пробива си, Крейн се затвори в себе си.
Не можеше да отлага повече докладите за аутопсиите.
Отново седна пред бюрото и включи монитора. Мигащата икона му показа, че има съобщение.
Крейн въздъхна и отвори пощата си. Беше странно, че съобщението няма подател. Той щракна с „мишката“ и го отвори.
Има време за много думи, но има време и за сън.
Омир, „Одисея“, Книга XI
Доктор Ашър говореше много. Думите му бяха важни. Сега може само да спи. Истинска трагедия.
Загинаха много хора, а още не сме го стигнали. Страхувам се от най-лошото. Сега цялото бреме е върху твоите плещи, драги мой докторе. Аз съм принуден да остана, но ти не си. Открий отговора и после замини, колкото можеш по-бързо.
Когато се налага да работиш в трака, не трябва да си сам. Намери си приятел. Боя се, че нашите ирационални числа тук в Базата се увеличават, откакто разговаряхме в каютата ти. Но може би всяко зло е за добро, защото в края на краищата отговорът на твоята загадка е в тях. Желая ти ведра утрин.
Крейн се намръщи. Не знаеше как да тълкува загадъчното съобщение. „Намери си приятел.“
На вратата отново се почука. Несъмнено Бишоп се връщаше с лекарствата, които бе отказал.
— Влез, Мишел — каза Крейн и затвори пощата си. Вратата се отвори. На прага стоеше Хюй Пионг, компютърната програмистка.
Крейн я погледна изненадано.
— Извинявайте — рече тя. — Надявам се, че не ви безпокоя.
— Съвсем не. Заповядайте, седнете.
Пионг седна и каза:
— Току-що научих за смъртта на доктор Ашър. Щях да разбера по-рано, но попаднах на нещо странно в лабораторията. Но веднага щом чух трябваше да разговарям с някого и колкото и да е странно, се сетих само за вас.
Крейн наклони глава на една страна.
Пионг неочаквано стана.
— Вероятно е егоистично от моя страна. Вие сте били там и сигурно се чувствате зле.
— Не. Всичко е наред. И аз изпитвам същата потребност да говоря.
— За доктор Ашър?
— Не. — „Раната все още е прясна“ — помисли той. — За нещо, което открих.
Тя отново седна.
— Знаете, че направих всяко изследване, за което можах да се сетя, като следвах улики и търсех причината за заболяванията на хората тук.
Пионг кимна.
— Не стигнах доникъде, но после ми хрумна нещо. Пациентите се оплакваха от два съвършено различни вида симптоми. Някои бяха физиологични — гадене, мускулни тикове и така нататък. Други бяха психични безсъние, объркване и дори мания. От самото начало смятах, че трябва да има общ фактор. Но кой фактор би покрил и двата вида? И тогава ми хрумна идеята, че основната причина трябва да е неврологична.
— Защо?
— Защото мозъкът контролира и съзнанието, и тялото. Поръчах да направят електроенцефалограми и
