магазина. Най-вероятно всички финансови операции минаваха през ръцете му. Все пак беше зад касата.
— Ти си продал този стол — каза му Ричър. Той вдигна стола, кимна назад към стената, на която висяха другите два, и добави: — Преди около седмица.
— Пет долара — каза китаецът.
— Не искам да го купувам — възрази Ричър. — А и столът не е твой, така че да ми го продаваш. Вече си го продал веднъж. А аз искам да знам на кого. Това е.
— Пет долара — повтори човекът.
— Май не ме разбираш.
Възрастният мъж се усмихна.
— Не, разбирам те много добре. Ти търсиш информация за купувача на този стол. А аз ти казвам, че информацията винаги си има цена. В този случай цената е пет долара.
— А не искаш ли вместо това да ти върна стола? Така ще можеш да го продадеш два пъти.
— Аз вече съм го продавал много повече от два пъти. Ресторантите отварят и затварят, а мебелите им циркулират. Светът се върти.
— Кой е купил стола преди една седмица?
— Пет долара.
— Сигурен ли си, че твоята информация струва пет долара?
— Струва толкова, колкото струва.
— Два и петдесет, и ти оставям стола.
— Ти и без това ще го оставиш. Вече ти е омръзнало да го разнасяш.
— Мога да го оставя и в съседния магазин.
Очите на възрастния мъж за пръв път помръднаха. Той хвърли поглед към стената. Ричър го видя как си помисли: „Комплект от три стола е по-добре от два.“
— Четири долара и стола — каза китаецът.
— Три долара и стола — отвърна Ричър.
— Три и петдесет и стола.
— Три долара, двайсет и пет цента и стола.
Китаецът не отговори.
— Я престанете — каза Полинг.
Тя пристъпи към нестабилната маса и отвори чантата си. Извади дебел черен портфейл и измъкна нова банкнота от десет долара от пачка, дебела колкото булеварден роман. Завъртя я на издрасканото дърво и я остави там.
— Десет долара — каза тя. — И проклетия стол. Кажи нещо, което си струва.
Възрастният китаец кимна.
— Жени. Винаги говорят по същество.
— Кажи ни кой купи стола — нареди Полинг.
— Човек, който не можеше да говори — отвърна китаецът.
33
— Отначало дори не забелязах — започна възрастният мъж. — Когато влезе американец и ни чуе да говорим на нашия език, много често решава, че не знаем английски, така че започва да се пазари с жестове и мимики. Това е малко невъзпитано, тъй като излиза, че ни смята за глупави, но ние сме свикнали с такова отношение. Обикновено ги оставям да се мъчат известно време, а после ги засичам с идеално построено изречение на английски, за да ги стресна.
— Както направи с мен — отбеляза Ричър.
— Точно така. Направих същото и с човека, когото очевидно издирвате. Но той изобщо не беше в състояние да ми отговори, на какъвто и да било език. Държеше си устата затворена и само преглъщаше. Реших, че има някакъв физически недъг, който не му позволява да говори.
— Можеш ли да го опишеш? — попита Ричър.
Възрастният мъж помълча малко, за да си събере мислите, а после се впусна в същото описание, което вече бяха чули от домакина на Шесто Авеню. Бял мъж, гонещ четирийсетте, среден на ръст и на килограми, чист и спретнат, без брада или мустаци. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни. Нищо забележително или запомнящо се, с изключение на факта, че бил ням.
— Колко ти плати за стола? — попита Ричър.
— Пет долара.
— Не ти ли се стори необичайно някой да иска да купи само един стол?
— Не викам полиция всеки път, щом в магазина ми влезе някой, който не е собственик на ресторант — отвърна китаецът.
— Кой си купува по един стол?
— Всякакви хора — отвърна възрастният мъж. — Наскоро разведени, наскоро фалирали или просто сами, които започват нов живот в малък апартамент в Ист Вилидж. Някои от тези апартаменти са толкова малки, че наистина не им трябва повече от един стол. И едно бюро, което да служи и за маса за хранене.
— Добре — каза Ричър. — Съгласен съм.
Възрастният мъж се обърна към Полинг.
— Полезна ли беше информацията?
— Може би — отвърна тя. — Но не добави нищо ново.
— Вече знаехте за човека, който не може да говори?
Тя кимна.
— Съжалявам — отвърна мъжът. — В такъв случай можете да задържите стола.
— Писна ми да го нося — обади се Ричър.
Възрастният китаец наведе глава встрани.
— И аз така си мислех. Оставете го тук, ако предпочитате.
Полинг и Ричър излязоха на тротоара на „Бауъри“ и той за последно се загледа в стола, докато едно момче — може би внукът на собственика — го качваше на стената при останалите с помощта на дълга пръчка.
— Трудният начин — каза Полинг.
— Няма логика — каза Ричър. — Защо пращат човека, който не може да говори, да се оправя с всички?
— Сигурно в другия има нещо още по-забележително.
— Не искам дори да си представям какво е — каза Ричър.
— Лейн е изоставил тези двамата. Защо му помагаш?
— Не му помагам. Правя го заради Кейт и детето.
— Те са мъртви. Ти сам го каза.
— Това не означава, че не заслужават истината. Обяснението. Кой, къде, защо. Всички трябва да разберат какво се е случило с тях. Не можем да ги оставим просто да си отидат незабелязано, без никой да разбере. Някой трябва да ги защити.
— И това си ти?
— Играя с картите, които са ми раздадени. Няма смисъл да се оплаквам.
— И?
— И някой трябва да отмъсти за тях, Полинг. Защото това не е тяхната война. Със сигурност не е войната на Джейд. Ако Хобарт, Найт или друг човек се беше заел директно с Лейн, може би щях да стоя отстрани и да го насърчавам. Но този човек не направи така. Той се захвана с Кейт и Джейд. А една злина не бива да се поправя с друга.
— Нито пък с трета.
— В този случай това не важи — каза той.
