— Ти дори не си виждал Кейт или Джейд.
— Виждал съм ги на снимка, което ми стига.
— Господи — каза тя. — Добре, че съм на твоя страна.
— Да — отвърна Ричър. — Добре е.
Двамата тръгнаха на север по Хаустън Стрийт, без да знаят къде точно отиват, и някъде по пътя мобилният телефон на Полинг явно се включи на вибрация, защото тя го извади от джоба си, преди Ричър да го е чул да звъни. Безшумните мобилни телефони го изнервяха. Ричър беше продукт на едно време, когато да посегнеш внезапно към джоба си по-скоро означаваше да извадиш пистолет, а не телефон. Всеки път, когато ставаше свидетел на нещо подобно, неволно отделяше по малко адреналин.
Полинг спря на тротоара, силно произнесе името си, за да надвика уличния шум, и се заслуша в продължение на цяла минута. После благодари и затвори капачето на телефона. Обърна се към Ричър и се усмихна.
— Моят човек от Пентагона се обади. Със сериозна информация. Може би все пак е влязъл с взлом в кабинета на някого.
— Намерил ли е име? — попита Ричър.
— Още не. Но има място. Буркина Фасо. Ходил ли си там?
— Никога не съм ходил в Африка.
— Държавата преди се казваше Горна Волта. Бивша френска колония. Голяма горе-долу колкото щата Колорадо, с тринайсет милиона жители и брутен вътрешен продукт в размер на една четвърт от богатството на Бил Гейтс.
— Но все пак имат достатъчно спестявания, за да наемат екипа на Лейн?
— Моят човек казва друго — отвърна Полинг. — Точно това е странното. Хобарт и Найт наистина са заловени там, но няма данни правителството на тази държава да е сключвало договор с Лейн.
— Твоят човек е очаквал да намери такива данни?
— Според него всичко се записва някъде.
— Трябва ни едно име — напомни Ричър. — Нищо повече. Не искаме да знаем историята на света.
— Той работи по въпроса.
— Да, но недостатъчно бързо. А ние не можем да чакаме. Трябва да пробваме нещо сами.
— Например?
— Нашият човек си е измислил името Лерой Кларксън. Може да е било шега, а може и да го е направил несъзнателно, защото живее някъде там.
— На „Кларксън“ или „Лерой“?
— Или на „Хъдсън“, или в Гринич Вилидж.
— Това вече са богаташки квартали. Човек, който току-що се е върнал от петгодишен престой в африкански затвор, не може да си позволи да си купи дори тоалетна на такова място.
— Да, но човек, който е получавал добри пари преди петгодишното прекъсване, може би вече си е купил нещо на такова място.
Полинг кимна.
— Да минем през моята кантора. Ще започнем от телефонния указател.
В телефонния указател на Манхатън имаше няколко души на име Хобарт и половин страница хора на име Найт, но нито един от тях не живееше на такова място в Уест Вилидж, че Лерой Кларксън да му послужи за псевдоним. Един от хората на име Найт можеше да се представи като Хорейшо Гансвоорт, един от хората на име Хобарт можеше да мине с по-обикновеното Кристофър Пери, но всички останали живееха на улици с номера вместо имена или пък в толкова източни квартали, че щяха да изберат подсъзнателно по-скоро имена като Хенри Мадисън, Алън Елдридж или Стантън Ривингтън.
— Звучат като герои от сапунен сериал — обобщи Полинг.
Тя разполагаше и с други бази данни — списъци, каквито всеки съвестен частен детектив със стари приятели в полицията и добра интернет връзка може да събере с годините. Но и в тях не се появиха никакви необичайни хора, които да се казват Найт или Хобарт.
— Отсъствал е цели пет години — каза тя. — Това почти със сигурност означава, че е отпаднал от системата, нали така? Прекъснат телефон, неплатени сметки за вода и електричество…
— Вероятно да — съгласи се Ричър. — Но все пак не е задължително. Тези хора са свикнали да пътуват внезапно. Винаги са живеели по този начин, дори тогава. Така че обикновено уреждат сметките им да се плащат автоматично.
— Банковата му сметка отдавна трябва да е празна.
— Зависи колко е имал в нея поначало. Ако още тогава е получавал толкова, колкото останалите получават сега, може да плати колкото си иска сметки за електричество, особено когато не си е вкъщи и не светва лампите.
— Преди пет години бизнесът на Лейн е бил много по-малък. Всички подобни компании бяха много по- малки, преди да намажат покрай терористите. Независимо дали е бил истински или фалшив, откупът за Ан беше само сто хиляди долара, а не десет милиона и половина. Значи и заплатите са били в такава пропорция. Този човек надали е бил богат.
Ричър кимна.
— Да, и сигурно е живеел под наем. Така че хазяинът отдавна е изхвърлил целия му багаж на тротоара.
— И какво ще правим сега?
— Ще чакаме — отвърна Ричър. — Ще чакаме включване от твоето бюрократче. Стига да не остареем и да не умрем, преди да се обади.
Но мобилният телефон на Полинг звънна отново, преди да е изминала и една минута. Този път беше на бюрото и се виждаше, а вибрацията зажужа по дървото. Тя го вдигна, каза името си и се заслуша. После бавно затвори капачето и го остави обратно.
— Ето че не остаряхме много — каза тя.
— Какво е намерил? — попита Ричър.
— Хобарт — отвърна Полинг. — Човекът, който се е върнал жив, се казва Хобарт.
34
— Как е първото му име? — попита Ричър.
— Клей — отвърна Полинг. — Клей Джеймс Хобарт.
— Адрес?
— Чакаме отговор от регистрационната служба на ветераните.
— Значи пак да се хващаме за телефонните указатели.
— Аз връщам старите телефонни указатели за рециклиране. Не пазя архив. Със сигурност нямам издания отпреди пет години.
— Може би има роднини в града. При кого иначе да се върне?
В телефонния указател имаше седем души на име Хобарт, но единият се повтаряше. Беше зъболекар и имаше два различни телефонни номера на два различни адреса — вкъщи и в кабинета.
— Обади се на всичките — каза Ричър. — Кажи, че работиш в службата на ветераните и имаш проблем в документацията.
Полинг включи телефона си на говорител и попадна на два телефонни секретаря с първите две обаждания и на фалшива тревога с третото. Там вдигна някакъв старец, който ползваше привилегии като военен ветеран и се притесни да не му ги отнемат. Полинг го успокои и той каза, че никога не е чувал за човек на име Клей Джеймс Хобарт. Четвъртото и петото обаждане също бяха безполезни. Шестото обаждане беше в кабинета на зъболекаря. Той беше на почивка в Антигуа. Секретарката му ги увери, че и той няма роднини на име Клей Джеймс. В гласа й не се долавяше съмнение, което пък накара Ричър да се усъмни дали не е нещо повече от секретарка. Въпреки че, от друга страна, не беше в Антигуа със зъболекаря. Може би просто отдавна работеше при него.
