По трудния начин

— Впечатлението за господар на положението означава, че е по-скоро основният играч. А не помощник.

— Именно — кимна Ричър. — Наистина, с такова впечатление останах от гласа му. Все едно той дава нарежданията. Или поне е равностоен партньор.

— Тогава кой е той, по дяволите?

— Ако твоят човек от Пентагона не ни беше казал друго, щях да предположа, че и Хобарт, и Найт са се върнали, все още са живи и работят заедно.

— Да, но не е така — каза Полинг. — Моят човек от Пентагона не може да греши за толкова основен факт.

— Значи този, който се е върнал жив, си е намерил нов партньор.

— На когото може да се довери — продължи тя. — При това си го е намерил много бързо.

Ричър се загледа в пожарния кран. Гледката се закриваше от колите, които спираха и отново потегляха, задържани от светофара на „Хаустън“.

— Дали дистанционното работи от такова разстояние? — попита той.

— За кола ли? — каза Полинг. — Може би. Сигурно зависи от колата. Защо?

— След като Бърк остави чантата, чух звук като от заключване на автомобилни врати. Предполагам, че човекът го е направил от стаята си. Наблюдавал е всичко оттам. И не е искал да оставя парите в незаключена кола нито секунда повече, отколкото е необходимо.

— Звучи разумно.

Ричър помисли за миг и продължи:

— Да, но знаеш ли кое не звучи разумно? Защо изобщо е бил в стаята?

— Знаем защо е бил в стаята.

— Не, имам предвид защо той е бил в стаята, а не другият? Имаме двама души, от които единият може да говори, а другият не. Защо точно човекът, който не може да говори, трябва да сключва договор за наем? Всеки домакин, на когото се наложи да се разбере с него, ще го запомни. И за какво изобщо служи наблюдателният пост? За командване и контрол. Докато ситуацията се развива пред очите му, наблюдателят би трябвало да осигурява поредица от заповеди и адекватни промени в плана. А този човек дори не може да се обади по мобилен телефон. Според нас какво точно е станало първите два пъти с Грегъри? Човекът е горе и вижда как Грегъри паркира. И после какво? Дори не може да се обади по телефона и да каже на партньора си да застане в готовност на Спринг Стрийт.

— Есемеси — каза Полинг.

— Какво означава това?

— Можеш да изпращаш текстови съобщения по мобилния телефон — обясни тя.

— Това пък откога?

— От години.

— Добре — каза Ричър. — Човек се учи, докато е жив. Но продължавам да не разбирам защо са изпратили човека, който не може да говори, да се оправя с домакина.

— И аз не разбирам — съгласи се Полинг.

— И защо точно той трябва да стои на наблюдателния пост. По-логично е да остане на другия край на линията. Не може да говори, но поне може да слуша.

Двамата помълчаха малко.

— Какво следва? — попита Полинг.

— Да опитаме по трудния начин — отвърна той. — Навита ли си?

— Искаш да ме наемеш?

— Не, искам да замразиш останалите случаи, с които се занимаваш, и да кандидатстваш доброволно. Защото, ако се справим с това както трябва, ще разбереш точно какво е станало с Ан Лейн преди пет години. И вече ще можеш да спиш спокойно.

— Не и ако разбера със сигурност, че това, което е станало преди пет години, не е било случайно. Тогава може би никога няма да мога да заспя спокойно.

— Да живееш означава да поемаш рискове — отвърна Ричър. — Иначе нямаше да е толкова интересно.

Полинг замълча за дълго. После каза:

— Добре. Кандидатствам доброволно.

— Тогава иди да потормозиш още малко нашия приятел от Съветския съюз — каза Ричър. — Вземи стола. Купили са го някъде през последната седмица. Ще го занесем на битпазара на Бауъри Стрийт и ще разберем откъде се е появил там. Може би новият партньор го е купил. Може би някой на битпазара го е запомнил.

32

Ричър хвана стола в едната си ръка като чанта и двамата с Полинг тръгнаха на изток. На юг от „Хаустън“ битпазарът по „Бауъри“ се беше организирал сам в поредица от ясно различими търговски зони. Като верига от неофициални супермаркети. Имаше електрически уреди, лампи, използвани офис мебели, печки, хладилници и барплотове от ресторанти. Ричър харесваше „Бауъри“. Беше негов тип улица.

Столът, който носеше, беше доста обикновен, но все пак притежаваше известен брой отличителни характеристики. Беше невъзможно да го опишеш, ако не го гледаш, но ако го сложиш до друг стол за сравнение, можеше да се разбере откъде е дошъл. Двамата започнаха с най-северната от общо шест импровизирани търговски зони. Отсечката беше едва сто метра, но ако човек искаше стол за трапезария втора ръка от Манхатън, имаше голяма вероятност да си го купи точно в рамките на тези сто метра.

Неписаният закон на търговците гласеше: „Слагай най-хубавото на витрината.“ Но по витрините на „Бауъри“ всъщност имаше много по-малко неща, отколкото на тротоарите. А столът в ръката на Ричър не беше от най-хубавите, тъй като не можеше да е част от комплект, иначе нямаше да го продават отделно. Никой търговец с комплект от двайсет и четири стола няма да продаде само един и да остане с двайсет и три. Така че Ричър и Полинг се провираха между стоките, изложени на тротоара, надничаха в тесните магазини и разглеждаха прашните мебели в тях. Гледаха тъжните останки, излишните, изхвърлените. Видяха много столове. По същество всичките бяха едни и същи, но и се различаваха. Всички столове имаха по четири крака, седалка и облегалка, но разнообразието от форми и детайли беше зашеметяващо. Ричър беше чел някъде, че изработването на стол за ресторант е цяла наука. Такъв стол очевидно трябваше да бъде здрав и издръжлив, с добро съотношение между цена и качество; трябваше и да изглежда сравнително удобен, но не и да бъде такъв, иначе клиентите щяха да се заседават прекалено дълго и на масата, която можеше да посрещне три смени за една вечер, щяха да седнат само две смени, така че ресторантът щеше да загуби пари. Най-важните фактори за един ресторант бяха контролът върху порциите и големият брой клиенти, та Ричър предполагаше, че производителите на столове за ресторанти са лично отговорни за оборота.

В първите три магазина не откриха нито един стол, който да прилича на техния, и нито един от собствениците не призна да е продавал стола, който Ричър им показваше.

Намериха това, което търсеха, в четвъртия магазин.

Магазинът беше два пъти по-голям от останалите по улицата, съдържаше хромирани ресторантски мебели в предната си част и голям брой китайци в задната. На тротоара, зад няколко бар столчета с твърде ярка тапицерия, имаше стари маси и столове, натрупани на купчини, високи по два метра. Зад купчините имаше още вехтории. Включително и два стола, окачени високо на стената на магазина, които бяха идентични с този в ръката на Ричър. В същия стил, със същата конструкция, в същия цвят, на същата възраст.

— Отбелязваме точка — коментира Полинг.

Ричър отново ги огледа, за да бъде сигурен. Но нямаше никакво съмнение. Столовете бяха еднакви. Дори бяха захабени по един и същ начин. Бяха еднакво сиви и ожулени.

— Да потърсим помощ — предложи Ричър.

Той занесе стола от Шесто Авеню в дъното на магазина, където един китаец седеше зад нестабилна маса с неработеща каса. Човекът беше възрастен и ги гледаше безучастно. Сигурно беше собственик на