сравнително скоро. Ако свършиш малко детективска работа и се сетиш да провериш архивите на имиграционните служби, ще откриеш и един индивид, който е влязъл в САЩ от Африка с документи на Червения кръст. А ако провериш регистрационната система на военните ветерани, ще намериш и един доклад за някой, който току-що се е върнал от Африка и се възползва от опцията за извънболнично медицинско лечение. Лечение, което отговаря на тропически болести и на някои от травмите, докладвани от „Лекари без граници“.
— Кой от двамата се е върнал? — попита Ричър.
— Не знам — отвърна човекът. — Чух само, че единият се е измъкнал, а другият не.
— Трябва ми повече.
— Нали ти казах, че историята е започнала преди моето време. Не ми докладват за нищо. Всичко съм го чул неофициално от колегите.
— Трябва ми име — настоя Ричър. — И адреса му от регистрацията на военните ветерани.
— Сериозно искане — каза човекът. — Ще се наложи да изляза доста извън правомощията си. И ще ми трябва много сериозна причина да го направя.
— Погледни ме — нареди Ричър.
Човекът откъсна поглед от огледалото и се обърна към него.
— Десет-шейсет и две — каза Ричър.
Човекът не реагира по никакъв начин.
— Така че не се дръж като задник — продължи Ричър. — Стегни се, става ли?
Мъжът отново се обърна към огледалото. По лицето му не се четеше нищо.
— Ще се обадя на мобилния телефон на Полинг — каза той. — Не знам кога. Наистина не знам. Може да отнеме дни. Но ще намеря каквото мога възможно най-скоро.
С тези думи той се измъкна от сепарето и тръгна право към вратата. Отвори я, зави надясно и изчезна от поглед. Лорън Полинг го изчака да излезе и едва тогава издиша въздуха, който беше задържала в дробовете си.
— Притисна го — каза тя. — Държа се малко грубо с него.
— Да, но сега ще ни помогне.
— Защо? Какво беше това за десет и шейсет и две?
— Видях, че носеше офицерска значка от военната полиция. Кръстосани пистолети. Значи е бил във военната полиция, преди да го преместят в ООН. Десет шейсет и две е радиокод на военната полиция за „офицер в беда се нуждае от спешна помощ“. Затова ще ни помогне. Длъжен е да го направи. Ако един военен полицай не помогне на друг, кой ще го направи?!
— Значи отбелязахме пробив. Може би все пак няма да ти се наложи да правиш всичко по трудния начин.
— Може би. Но ще му е необходимо доста време. Стори ми се малко кротък. Ако бях аз, просто щях да вляза с взлом в нечий кабинет, за да претърся документацията. А той ще мине по редовните канали и ще помоли за нея.
— Може би затова него са го повишили, а теб не.
— Толкова кротки като него не ги повишават. Най-вероятно няма да стигне по-далеч от майор.
— Всъщност вече е бригаден генерал — поправи го Полинг.
— Този тип?
Ричър се вторачи във вратата, все едно се надяваше на нея да се е отпечатал образът на непознатия.
— Не беше ли малко млад?
— Не, ти си малко стар — отвърна Полинг. — Всичко е относително. Но самият факт, че са хванали бригаден генерал да върши тази работа, показва колко сериозно приемат проблема с наемните войници в САЩ.
— По-скоро показва колко сериозно приемат задачата да замажат всичко.
Полинг помълча малко. После каза:
— Измъчване за забавление. Звучи ужасно.
— Така си е.
Отново настъпи тишина. Сервитьорката дойде и предложи да им напълни чашите за втори път. Полинг не пожела, Ричър прие и заговори:
— Тази сутрин полицаите от Ню Йорк са открили труп в реката. Бял мъж, около четирийсетгодишен. На север, до яхтеното пристанище. Застрелян с един куршум. Обадиха се на Лейн, за да му кажат.
— Тейлър?
— Почти със сигурност.
— И какво ще правим сега?
— Ще работим по това, с което разполагаме — отвърна Ричър. — Приемаме теорията, че Найт или Хобарт се е върнал, за да отмъсти.
— И как ще действаме?
— Ще работим здраво — обясни Ричър. — Не смятам да се надявам, че от Пентагона ще снесат нещо. Колкото и белези и звездички на пагоните да има този човек, според мен си остава бюрократ по душа.
— Искаш ли да преговорим всичко? Едно време и аз работех в разследването. И бях добра. Поне така си мислех. Докато не стана онова нещо.
— Няма нужда да говорим. Имам нужда да помисля.
— Мисли на глас. Какво не се връзва? Какво не можеш да си обясниш? Какво те изненада в този случай?
— Първоначалното отвличане. Изобщо не ми се връзва.
— Нещо друго?
— Всичко друго. Това, което ме изненадва в този случай, е самият факт, че не отбелязвам напредък в никаква посока. Или аз се заблуждавам, или нещо не е наред със случая.
— Това е прекалено голям проблем — каза Полинг. — Започни с по-малкия. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.
— Така ли го правехте вие във ФБР? Събирахте се и се опитвахте да си прочетете мислите?
— Именно. Вие не правехте ли така?
— Аз бях във военната полиция. Там трудно можеш да намериш някой, който изобщо има някакви мисли за четене.
— Сериозно. Кажи ми едно нещо, което те е изненадало.
Ричър отпи от кафето си.
— Само едно нещо — повтори Полинг. — Първото, за което се сещаш.
— Слязох от черното беемве, след като Бърк беше прехвърлил чантата в ягуара, и се изненадах колко бързо е седнал шофьорът на мястото си. Мислех си, че ще имам време да изляза зад ъгъла и да застана на позиция. Но той вече беше там, почти едновременно с мен. Трябваха му само няколко секунди. Почти не го видях.
— Какво означава това?
— Че е чакал на улицата.
— Не би поел този риск. Ако е бил Найт или Хобарт, Бърк щеше да го разпознае веднага.
— Може би се е криел в някой вход.
— Три пъти поред? Избрал е един и същ пожарен кран в три различни случая. В три различни часа от денонощието. Късно вечерта, рано сутринта и в пиковия час. Освен това, ако наистина са го изтезавали с нож, сигурно има някакви белези.
— Мъжът, когото видях аз, нямаше никакви белези. Беше най-обикновен човек.
— Няма значение, пак ще му е трудно всеки път да намери подходящо прикритие. Аз съм работила в такива операции. Много пъти. Включително и в един по-специален случай, преди пет години.
— По-полека — каза Ричър.
В главата му се забиха две думи: „подходящо прикритие“.
Спомни си как се търкаляше отзад в колата и слушаше кошмарния глас. Спомни си как си мислеше:
