По трудния начин

Пентагона, който служи като връзка в един от комитетите на ООН.

— По какъв въпрос?

— Наемни войници — отвърна Полинг. — Предполага се, че сме против тях. Подписали сме всякакви договори в този смисъл.

— В Пентагона обожават наемните войници. Постоянно им намират работа.

— Да, но предпочитат те наистина да ходят там, където са ги пратили. И никак не обичат наемните войници да запълват свободното си време с допълнителни акции, за които нямат разрешение.

— Така ли са загубили Найт и Хобарт? По време на неразрешена акция?

— Някъде в Африка — отвърна Полинг.

— И този човек знае подробностите?

— Някои подробности. Има доста висок чин, но отскоро работи в този комитет. Няма да ти каже името си и нямаш право да го питаш за това. Става ли?

— Той знае ли моето име?

— Не съм му го казала.

— Значи е честно.

Мобилният й телефон звънна. Тя вдигна, заслуша се и се огледа.

— На площада е — каза Полинг. — Вижда ни, но не иска да дойде направо. Трябва да отидем в едно кафене на Второ Авеню. Той ще дойде след нас.

Кафенето беше едно от онези заведения, аранжирани предимно в кафяво, които се издържат в равни части от бара, магазина и кафето за навън в картонени чашки, изрисувани с гръцки орнаменти. Полинг заведе Ричър до едно сепаре в дъното и седна така, че да вижда вратата. Ричър седна до нея. Никога не сядаше по друг начин, освен с гръб към стената. Беше му навик от много години насам — дори когато се намираше в заведение с много огледала като това. Огледалата бяха с лек бронзов нюанс и създаваха илюзия за пространство в тясното кафене. Хората, които се отразяваха с тях, сякаш имаха тен, все едно току-що се връщаха от морето. Полинг махна на сервитьорката, произнесе само с устни думата „кафе“ и показа три пръста. Сервитьорката дойде веднага, тръсна три големи чаши на масата и ги напълни от термоса, който носеше.

Ричър отпи от кафето. Горещо, силно и истинско.

Различи служителя на Пентагона още преди да влезе. Нямаше съмнение какъв е. Военен човек, но не задължително действащ войник. Може би беше просто бюрократ. Изглеждаше скучно. Не беше нито стар, нито млад, имаше къса коса с цвят на царевица, евтин костюм от синя вълна, закопчана догоре бяла риза, раирана вратовръзка и хубави обувки, излъскани до блясък. Пак униформа, но от друг вид. Дрехи, каквито един капитан или майор би облякъл за втората сватба на балдъзата си. Може би си ги беше купил точно с такава цел, много преди в бъдещето му да се появи възможността за удължена командировка в Ню Йорк, която да го издигне в кариерата.

Човекът влезе и се огледа.

Не се оглежда за нас, помисли си Ричър. Оглежда се за други хора, които го познават. Ако види някого, ще се престори, че телефонът му звъни, ще се обърне и ще излезе. Не иска никой да му задава неудобни въпроси по-късно. Значи все пак не е тъп.

А после си помисли и друго: Полинг също не е тъпа. Все пак познава хора, които могат да си навлекат проблеми дори само ако ги видят не с когото трябва.

Но човекът очевидно не видя нищо, което да го притесни. Продължи към дъното на кафенето, седна в сепарето срещу Полинг и Ричър и след като ги погледна поред за миг, отмести очи към огледалото на стената зад тях. Ричър се взря в него и забеляза служебна значка — черна, офицерска, с кръстосани пистолети — и избледнял белег от едната страна на лицето. Може би от граната или шрапнел от мина, но от много голямо разстояние. Значи все пак беше служил и като действащ войник. Или пък просто беше пострадал като малък.

— Нямам много за вас — започна той. — Американците от частни компании, които воюват в чужбина, с право не се радват на особена почит в ООН, особено когато отиват да се бият в Африка. Така че информацията ми е много откъслечна и доста отпреди моето време. Казано по-просто, не знам почти нищо. Ще ви кажа неща, за които сигурно и сами сте се досетили.

— Къде е станало? — попита Ричър.

— Дори за това не съм сигурен. В Буркина Фасо или може би в Мали. В една от малките държави в Западна Африка. Честно казано, толкова много от тях имат проблеми, че е трудно да се запомнят всичките. Обичайната история. Гражданска война. Изплашено правителство и бунтовнически групи, готови да излязат от джунглата и да окупират столицата. Армия, на която не може да се разчита. Така че правителството опразва хазната и си купува каквото може от международния пазар.

— Говорят ли френски в някоя от тези държави?

— Като официален език ли? И в двете. Защо?

— Видях част от парите. Бяха в найлонова опаковка с надпис на френски: Banque Centrale.

— Колко бяха?

— Повече, отколкото двамата с теб можем да изкараме за два поредни живота.

— Американски долари?

Ричър кимна.

— В голямо количество.

— Понякога вършат работа, понякога не.

— А този път?

— Не — отвърна човекът. — Говори се, че Едуард Лейн е взел парите и е избягал. Предполагам, че е бил прав за себе си. Врагът е имал огромно числено превъзходство и стратегическо предимство.

— Но не всички са успели да се измъкнат.

— Така изглежда — кимна мъжът. — Но да получиш информация от тези места е като да се опитваш да хванеш радиосигнал от обратната страна на луната. Получаваш най-вече тишина и безсмислени шумове. Когато изобщо се получава нещо, информацията винаги е несигурна и изкривена. Така че обикновено разчитаме на Червения кръст и „Лекари без граници“. И най-сетне получихме сериозен доклад, че двама американци са били пленени. Година по-късно научихме и имената им. Найт и Хобарт. Бивши разузнавачи от морската пехота, с противоречиви досиета.

— Учудвам се, че изобщо са оживели.

— Бунтовниците спечелиха войната и сформираха новото правителство. После опразниха затворите, защото в тях бяха само техните приятели. Но всяко правителство има нужда от пълни затвори, за да държи населението в подчинение. Затова онези, които са били добрите преди, станаха новите лоши. Всички, които бяха работили за стария режим, изведнъж се озоваха на мушката на новия. А двамата американци са били като истински трофеи. Затова са ги държали живи. Но са ги измъчвали жестоко. Докладът от „Лекари без граници“ беше ужасяващ. Отвратителен. Измъчването за забавление очевидно е било всекидневие.

— Някакви подробности?

— Явно има голям брой неприятни неща, които човек може да причини на друг дори само с един нож.

— Не помислихте ли за спасителна операция?

— Не ме слушаш — отвърна човекът. — Държавният департамент не може да си позволи да признае, че в Африка са се разбеснели американски наемни войници, които не се подчиняват на никого. А както ти казах, сега бунтовниците са на власт. Трябва да се държим вежливо с тях. Защото по тези земи има неща, от които се нуждаем. Неща като нефт, диаманти и уран. Компанията „Алкоа“ иска алуминий, боксит и мед. „Халибъртън“ също искат да стъпят там и да изкарат нещо. Петролните корпорации от Тексас искат да стъпят там и направо да управляват проклетите затвори, защото им трябва работна ръка.

— Ще ми кажеш ли какво стана накрая?

— Мога да ти кажа само най-важното, но подробностите са ясни. Единият е умрял в плен, но според Червения кръст другият е успял да излезе жив от затвора. Един вид хуманитарен жест, за който са натискали от Червения кръст, в чест на петата годишнина от държавния преврат на бунтовниците. Пуснали са сума ти хора. И това е. Така свършва историята в Африка. Единият е умрял, а другият се е измъкнал