стълбите, а Ричър и Полинг го последваха. Ричър усещаше миризмата на кафе, която се процеждаше през стените от кафенето. Апартаменти номер едно или две нямаше. Първата врата, до която стигнаха — на върха на стълбището в дъното на сградата, — беше означена с номер четири. Следваше номер три на същия етаж, по дължината на коридора, който се връщаше към фасадата на сградата. Значи номер пет се падаше точно над него, с изглед на изток към улицата. Полинг хвърли поглед към Ричър, който кимна.
— Празният прозорец — каза той.
Тримата се качиха на третия етаж, подминаха номер шест в дъното на сградата и се върнаха до номер пет. Миризмата на кафе се разтвори във въздуха и на нейно място се настани вездесъщата миризма на варени зеленчуци, която се усеща във всички коридори на жилищни сгради по света.
— Вкъщи ли е? — попита Ричър.
Домакинът поклати глава.
— Виждал съм го само два пъти. Сега със сигурност е излязъл. Току-що обиколих всички апартаменти, за да проверя водопроводите.
Той отключи с един шперц, който носеше на колана си. Бутна вратата навътре и отстъпи крачка назад.
Апартаментът беше от типа жилища, които брокерите на недвижими имоти наричат „разчупено пространство“. Беше само от една стая с Г-образна форма, като късата страна теоретично беше достатъчно голяма да побере легло — малко легло. Имаше кухненска ниша и миниатюрна баня с отворена врата. Наоколо се виждаха само прах и дъските на пода. Апартаментът беше абсолютно празен.
С изключение на един-единствен стол с висока облегалка. Не беше стар, но беше доста използван. Приличаше на столовете от фалирали ресторанти, които се разпродават на битпазарите. Беше поставен до прозореца и обърнат леко на североизток. Намираше се на около седем метра над и метър и половина зад мястото, където Ричър беше пил кафе две вечери поред.
Ричър пристъпи към него и седна — спокойно, но внимателно. Оказа се, че при това положение пожарният кран от другата страна на Шесто Авеню се пада точно пред очите му. Ъгълът от горе на долу беше достатъчен, за да може линията на погледа му да прехвърли някой паркиран камион. Дори голям камион. Виждаше във вертикална дъга, широка почти трийсет метра. Предостатъчно за всеки човек, който не страда от клинична слепота. Той отново се изправи и се завъртя на триста и шейсет градуса. Видя врата, която се заключваше. Видя три здрави стени. Видя прозорец без завеси.
— Прилича на апартамента на Пати Джоузеф — обади се Полинг.
— Ходила ли си там?
— Бруър ми го описа.
— Голям град — отвърна Ричър. — Осем милиона човешки съдби.
После се обърна към домакина и каза:
— Разкажи ни за този човек.
— Той не може да говори — отвърна домакинът.
— Как така?
— Не може да говори — повтори човекът.
— Как, ням ли е?
— Не по рождение. Заради травма.
— Толкова силна травма, че е престанал да говори?
— Не емоционална травма — обясни домакинът. — Физическа. Написа ми го в бележника си. С пълни изречения, много търпеливо. Написа, че е бил ранен на фронта. Докато е бил войник. Но аз забелязах, че няма видими белези. И също така забелязах, че никога не си отваря устата. Все едно се притесняваше да не видя нещо. И това много ми напомни на нещо друго, което съм виждал преди двайсет години.
— Какво?
— Аз съм от Русия. Служил съм в Червената армия в Афганистан, какъвто и грях да ви се струва това. Веднъж племенните вождове ни върнаха един военнопленник като предупреждение. Бяха му отрязали езика.
31
Домакинът заведе Ричър и Полинг в собственото си жилище — преустроено помещение на приземния етаж в дъното на сградата. Отвори шкафа и извади договора за наем на апартамент номер пет. Договорът беше подписан точно преди една седмица от човек на име Лерой Кларксън. Както се очакваше, името беше очевидно фалшиво. „Кларксън“ и „Лерой“ бяха имената на първите две пресечки на Уест Сайд Хайуей на север от Хаустън Стрийт, съвсем наблизо. В далечния край на „Кларксън“ имаше стриптийз бар. В далечния край на „Лерой“ имаше автомивка. Между тях имаше ресторантче, в което Ричър се беше хранил веднъж.
— Не проверяваш ли документи за самоличност? — попита Полинг.
— Само ако искат да платят с чек — отвърна домакинът. — Този човек плати в брой.
Подписът не се четеше. Номерът на социалната осигуровка беше написан четливо, но без съмнение беше произволна комбинация от девет нищо незначещи цифри.
Домакинът направи прилично описание на външния вид на човека, но не им помогна особено, защото описанието съвпадаше с това, което и самият Ричър беше виждал два пъти. Човек на трийсет и няколко, може би четирийсет години, бял, среден на ръст и килограми, чист и спретнат, гладко избръснат. Дънки, синя риза, бейзболна шапка, кецове — стари и удобни.
— Как ти се стори със здравето? — попита Ричър.
— Извън факта, че не можеше да говори ли? — отвърна домакинът. — Изглеждаше добре.
— Каза ли дали е отсъствал от града през последно време?
— Нищо не каза.
— За колко време плати?
— За месец. Това е минималният период. Има възможност за подновяване на договора.
— Той няма да се върне — каза му Ричър. — Можеш направо да се обадиш във вестника. Кажи им пак да пуснат същата обява.
— Какво стана с твоя човек от Червената армия? — поинтересува се Полинг.
— Оживя — отвърна домакинът. — Не беше щастлив, но беше жив.
Ричър и Полинг излязоха от синята врата, направиха три крачки на север и спряха да пият кафе. Седнаха на крайната маса на тротоара и Ричър се настани на същото място, където вече беше седял два пъти.
— Значи не е бил сам — каза Полинг.
Ричър не отговори.
— Защото не може да се обажда по телефона — продължи тя.
Ричър мълчеше.
— Кажи ми какъв глас чу — каза тя.
— Американски — отвърна Ричър. — Машината не можеше да скрие думите, интонацията и ритъма. Освен това беше търпелив глас. Интелигентен глас на човек, който е господар на положението и не се тревожи за нищо. Познаваше добре Ню Йорк. От някои фрази може да се предположи, че е военен. Поиска Бърк да му каже името си, което означава, че или познава хората от екипа на Лейн, или е искал да настрои детектор на лъжата с неоспорим факт. Всичко останало са само предположения. Промяната на тембъра беше силна, но все пак останах с чувството, че не е възрастен. В гласа му имаше лекота. Някаква пъргавина. Може би е дребен човек.
— Като ветеран от специалните части?
— Възможно е.
