върху него.
— Доста добре познаваш Гринич Вилидж.
— Живях там, преди да се омъжа за Едуард.
— Защо разделихте откупа на три части?
— Защото щяхме да подскажем прекалено много, ако ги поискаме наведнъж. Помислихме си, че ще е по-добре да оставим напрежението да се натрупва постепенно. По този начин Едуард може би нямаше да направи връзката.
— Според мен не я пропусна. Но просто я разбра погрешно. Започна да си мисли за Хобарт и историята в Африка.
— Хобарт наистина ли е много зле?
— По-зле не може да бъде.
— Това е непростимо.
— Напълно съм съгласен.
— Смяташ ли, че се отнасям прекалено хладнокръвно към цялата история?
— Дори да беше така, нямаше да те виня.
— Едуард искаше да ме притежава. Като движимо имущество. И се закани, че ако някога ме хване в изневяра, ще разкъса химена на Джейд с нож за белене на картофи. Щял да ме върже и да ме накара да гледам. Тогава тя беше на пет годинки.
Ричър не каза нищо.
Кейт се обърна към Полинг.
— Имаш ли деца?
Полинг поклати глава.
— Човек веднага заличава такова нещо от ума си — продължи Кейт. — Решаваш, че е случаен продукт на временно безумие. Все едно не е бил съвсем наред, когато го е казал. Но после чух историята на Ан и осъзнах, че наистина е в състояние да го направи. Така че сега искам той да умре.
— Ще умре — каза Ричър. — Съвсем скоро.
— Нали знаете приказката, че човек не бива да застава между лъвицата и малките лъвчета? Преди не разбирах какво означава това. Но сега знам. Просто няма граница на нещата, които съм способна да направя.
В стаята стана толкова тихо, колкото може да е само в провинцията. Пламъците в огнището подскачаха и танцуваха. По стените се движеха странни сенки.
— Завинаги ли смятате да останете тук? — попита Ричър.
— Надявам се — отвърна Кейт. — Органичното земеделие има големи перспективи. По-добро е както за хората, така и за земята. По-късно можем да купим още малко земя от местните хора. Да се разширим.
— Вие, в множествено число?
— Вече се чувствам част от всичко това.
— Какво отглеждате?
— Засега само трева. През следващите пет години ще продаваме само сено. Първо трябва да изкараме всички химикали, които са усвоени от почвата. А за това трябва време.
— Трудно ми е да си те представя като фермерка.
— Смятам, че ще ми хареса.
— Дори след като Лейн завинаги излезе от картинката?
— В такъв случай предполагам, че ще можем от време на време да се връщаме в Ню Йорк. Но само до центъра. Никога няма да се върна в Дакота Билдинг.
— Сестрата на Ан живее точно отсреща. В „Маджестик“. Не е откъснала поглед от Лейн нито за ден през последните четири години.
— Бих искала да се запозная с нея — каза Кейт. — И отново да поговоря със сестрата на Хобарт.
— Нещо като клуб на оцелелите след някаква ужасна катастрофа — обади се Полинг.
Ричър стана от стола и отиде до прозореца. Навън не се виждаше нищо, освен черната нощ. Не се чуваше нищо, освен тишината.
— Първо трябва да оцелеем — каза той.
Те поддържаха огъня и тихо дремеха в креслата. Когато часовникът в главата на Ричър показа един и половина, той потупа Полинг по коляното, изправи се и се протегна. После двамата излязоха заедно, в нощния мрак и студ. Подвикнаха приглушено и се срещнаха с Тейлър и Джаксън пред вратата. Ричър взе оръжието на Тейлър и тръгна към южния край на къщата. Карабината беше затоплена от ръцете на Тейлър. Предпазителят беше малко зад спусъка.
Беше маркиран с тритий, който едва забележимо светеше в тъмното. Ричър постави селектора на единична стрелба, вдигна карабината до рамото си и провери как стои. Беше доста добре балансирана. Ръкохватката беше преувеличена версия на М16, с малък овален отвор в предния край, за да може да се гледа през оптичния мерник. Самият мерник беше обикновен монокуляр с увеличение 3х, което означаваше, че според законите на оптиката целта изглежда три пъти по-голяма, но съответно и три пъти по-тъмна. Не вършеше никаква работа през нощта, защото целта щеше да бъде абсолютно тъмна. Въпреки това оръжието си го биваше. Призори щеше да върши чудесна работа.
Ричър се подпря на стената на къщата, настани се по-удобно и зачака. Във въздуха се носеше мирисът на пушека от комина на кухнята. След минута очите му се нагодиха към мрака и той установи, че зад тежките облаци има луна, която едва доловимо осветява пейзажа — беше може би с една степен по-светло, отколкото в рог. Все пак беше нещо. Самият той изобщо не се виждаше от разстояние. Беше облечен със сиви панталони и сиво яке и се подпираше на сива стена, държейки черно оръжие. От своя страна, той можеше да види автомобилни фарове от километри и човек — от четири-пет метра разстояние за близък бой. Така или иначе, през нощта зрението не беше най-важното сетиво. В тъмното се залагаше на слуха. Звуците бяха най-добрата система за ранно предупреждение. Самият Ричър можеше да не издава абсолютно никакъв шум, защото не помръдваше. Но нито един нападател не можеше да бъде съвсем тих. Защото трябваше да се движи.
Той пристъпи две крачки напред и застана неподвижно. Бавно завъртя главата си от ляво на дясно, докато покрие дъга от двеста градуса — огромно празно пространство, в което трябваше да прецени всеки шум. Предполагаше се, че Полинг прави същото от северната страна на къщата, така че двамата заедно покриваха всички възможни ъгли на атака. Отначало не чу нищо. Само абсолютната липса на шумове. Като във вакуум. Все едно беше глух. После, докато се отпускаше и концентрираше, започна да различава миниатюрните, едва доловими шумове, които се носеха над равната земя. Лекият вятър в далечни дървета. Бръмченето на електропроводите на два километра оттам. Просмукването на водата, която превръщаше пръстта в рововете в кал. Буците изсъхнала пръст, които се търкулваха в браздите. Полските мишки в техните тунели. Растенията, които поникваха. Ричър въртеше главата си от ляво на дясно като радар и знаеше, че всеки човек, който се приближава в този момент, все едно щеше да бъде придружаван от духов оркестър. Щеше да го чуе от сто метра разстояние, независимо колко тихо се опитваше да стъпва.
Ричър, сам в мрака. Въоръжен и опасен. Неуязвим.
Той остана на същото място в продължение на пет часа, без да помръдне. Беше студено, но поносимо. Никой не се появи. Към шест и половина слънцето се показа далеч на изток, отляво. В небето проблесна хоризонтална розова ивица. Ниско по земята се стелеше плътна мъгла, която бавно се отдръпваше на запад като сивкав отлив.
Зората на новия ден.
Моментът, в който опасността от атака беше максимална.
Тейлър и Джаксън излязоха от къщата с третата и четвъртата карабина. Ричър не проговори. Просто зае нова позиция до задната стена на къщата, подпрял рамо на стената, с лице на юг. Тейлър застана в същата поза до предната стена. Дори без да поглежда, Ричър знаеше, че на двайсет метра зад тях Джаксън и Полинг са застанали по същия начин. Четири оръжия и четири чифта очи, взрени в околността.
Достатъчно добри мерки за безопасност.
Поне докато можеха да задържат тази позиция.
