Той си припомни автомобилния атлас. Град Норич беше показан като плътно петно в горния десен ъгъл на издутината, която представляваше Източна Англия. В края на пътя. Оттам не се отиваше за никъде.
— Според мен са отседнали наблизо — каза той.
— Значи може би са в „Бишъпс Армс“ — каза Джаксън.
— Ще отида да проверя — заяви той.
Той мина през килера и взе още два резервни пълнителя за G–36. Намери дамската чанта на Полинг в кухнята и взе малкото й фенерче. Сгъна картата и я прибра в джоба си. После застана до другите в тъмнината пред къщата, за да се уговорят за парола. Не искаше да го застрелят, докато се прибира. Джаксън предложи паролата да бъде „канарчета“ — прякорът на футболния отбор на Норич, който имаха заради жълтите си спортни екипи.
— Бива ли ги за нещо? — попита Ричър.
— Едно време ги биваше — отвърна Джаксън. — Преди двайсет и няколко години бяха страхотни.
— Внимавай — каза Полинг и го целуна по бузата.
— Ще се върна — обеща той.
Тръгна първо на север, зад къщата. После зави на запад, като вървеше успоредно на пътя, на около един хвърлей разстояние от него. В небето се беше задържала малко остатъчна светлина от здрача. Последната. Виждаха се разкъсани парцаливи облаци, зад които светеха бледи звезди. Въздухът беше студен и малко влажен. Над земята се носеше килим от тънка мъгла, стигащ до коляно. Пръстта беше мека и тежка под обувките му. Ричър носеше карабината си за дръжката, в лявата ръка, готов веднага да я вдигне в положение за стрелба, когато се наложи.
Ричър, сам в тъмнината.
Границата на Грейндж Фарм беше очертана от ров, широк три метра и дълбок два. На дъното се виждаше кал — беше канавка за източване на водата от равната земя. Канавките тук не бяха чак толкова дълбоки като каналите в Холандия, но все пак не можеше просто да ги прекрачиш. Наложи му се да се смъкне по своя край, да мине през калта и да се изкачи по отсрещния. Само два километра след началото на прехода панталоните му вече бяха съсипани. Освен това щеше да му се наложи да инвестира време и в лъскане на обувки, когато се прибереше. Или да си приспадне цената на нов чифт обувки „Чийни“ от компенсацията на Хобарт. Можеше дори да мине през фабриката, където ги произвеждаха. Според автомобилния атлас Нортхамптън беше на около шейсет и пет километра западно от Кеймбридж. Вероятно щеше да убеди Полинг да направят двучасова експедиция за пазар. Все пак се беше оставил тя да го заведе в „Мейсис“.
След четири километра вече беше много уморен. И се движеше бавно. Изоставаше от графика. Затова промени курса и тръгна малко на югозапад. Доближи се до пътя. Намери коловоз, направен от трактор през нивите на съседната ферма. Огромните колела бяха отъпкали пръстта от двете страни на издутината по средата, по която растеше трева. Ричър избърса обувките си в тревата и тръгна малко по-бързо. При следващата канавка имаше импровизиран мост от стари железопътни релси. Щом издържаха трактор, щяха да издържат и него. Ричър вървя по коловоза чак докато следите от трактора не завиха рязко на север. После отново пое през полето.
След шест километра часовникът в главата му показа, че е десет и половина. Здрачът си беше отишъл напълно, но парцаливите облаци бяха изчезнали и луната светеше ярко. Звездите не се виждаха. Далеч вляво Ричър виждаше фаровете на отделни коли по пътя. Три от тях бяха отминали на запад, а две — на изток. Теоретично погледнато, двете коли в източна посока можеха да бъдат на хората на Лейн, но той се съмняваше в това. Десет и половина вечерта не беше добро време за атака. Той предположи, че по селските шосета в този час има нещо като час пик. Кръчмите затваряха, хората се прибираха по къщите си, след като са ходили на гости у приятели. Твърде много свидетели. Щом Ричър го знаеше, вероятно и Лейн го знаеше. А Грегъри — със сигурност.
Той продължаваше напред. Резервните пълнители в джоба му триеха кожата на хълбока му. В единайсет без пет забеляза светлината от табелата на кръчмата. Виждаше само електрическото сияние в мъглата, защото самият знак беше закрит от сградата. Подуши във въздуха дим от дърва, които горят в огнище. Заобиколи към светлината и миризмата, като стоеше далеч на север от пътя, в случай че Лейн е разположил часови. Продължи да върви през полето, докато не видя задната стена на сградата на около четиристотин метра пред себе си. Видя малки квадратчета, рязко очертани с бяла флуоресцентна светлина. Прозорци. Обикновени, без завеси. Значи бяха прозорците на кухните или баните, предположи той. Прозорци от матирано стъкло. През тях не се виждаше навън.
Той тръгна на юг, право към квадратчетата светлина.
71
Точно зад странноприемницата паркингът беше ограден и превърнат в сервизен двор. Беше пълно с каси за бутилки, метални бъчонки за бира и големи контейнери за боклук. Виждаше се една разбита стара кола без колела, подпряна на тухли. Друга стара кола беше покрита със зацапан стар брезент. Зад нея беше задният вход на сградата — незабележим сред целия хаос и почти със сигурност отключен в работно време, за да се излиза лесно от кухнята на бунището.
Ричър не обърна внимание на вратата. Заобиколи сградата в тъмното, по часовниковата стрелка, на десет метра от стените, далеч от светлината, която се процеждаше през прозорците.
Малките ярко осветени стаи отзад очевидно бяха тоалетни и бани. Прозорците им блестяха със зеленикавата светлина, която се излъчва от евтини флуоресцентни тръби и се отразява от бели плочки. Зад ъгъла, от източната страна, изобщо нямаше прозорци — само гола тухлена стена. Зад следващия ъгъл, на фасадата източно от главния вход, имаше три прозореца — на бара. Ричър надникна вътре, без да се приближава, и видя същите четирима фермери, които беше видял преди две вечери. На същите столчета. Същият барман отново се занимаваше с наливната бира и кърпата си. Осветлението беше слабо, но въпреки това се виждаше, че в помещението няма никой друг. Нито една от масите не беше заета.
Ричър продължи огледа.
Главният вход беше затворен. На паркинга имаше четири коли, паркирани накриво една до друга. Нито една от тях не беше нова. Нито една не приличаше на автомобил, който лондонска фирма за коли под наем би дала на клиент, дори да бърза. Всичките бяха стари, мръсни и очукани. Без джанти. С изкривени брони. Изцапани с кал и тор. Фермерски коли.
Ричър продължи.
От другата страна на главния вход имаше още три прозореца, които гледаха към салона.
Преди две вечери той беше празен.
Но сега не беше.
Защото една маса беше заета.
На нея седяха трима мъже: Грум, Бърк и Ковалски.
Ричър ги виждаше ясно. На масата пред тях имаше остатъци от вечеря и половин дузина празни халби. Както и три халби, изпити наполовина. Масата беше правоъгълна. Ковалски и Бърк седяха един до друг от едната страна, а Грум седеше срещу тях. Ковалски говореше нещо, а Бърк го слушаше. Грум беше наклонил стола си назад и зяпаше в пространството. Зад него се виждаше горяща камина с почерняла от сажди решетка. Помещението изглеждаше светло, топло и уютно.
Ричър продължи.
Зад следващия ъгъл имаше един-единствен прозорец в края на западната стена и през него се виждаше същата картина, но от различна перспектива. Грум, Бърк и Ковалски на тяхната маса. Пиеха. Разговаряха. Убиваха времето. Бяха съвсем сами в бара. Вратата към фоайето беше затворена. Частно събиране.
Ричър отстъпи четири къси крачки назад и тръгна към фасадата на постройката под ъгъл от четирийсет и пет градуса, така че да не се вижда от нито един прозорец. Когато стигна до стената, падна на колене.
