минерални бани, Норич, Бърмингам, Лондон, където и да е. Тя отказа. Докато Лейн бил жив, предпочитала Тейлър да е някъде близо до нея, с пистолет в ръка. Не можела да се сети за по-безопасно място от селска къща с дебели каменни стени. Ричър не искаше да спори с нея. Вътрешно беше съгласен с Тейлър. Раздвоеното внимание не беше добра идея. Освен това беше възможно хората на Лейн вече да провеждат тайно наблюдение. Дори беше съвсем вероятно. В такъв случай шосетата бяха покрити от тях. Щяха да проверяват всички коли, които минават. Щяха да търсят на първо място Тейлър, разбира се. Но ако им се удадеше възможност да видят, че Сюзан и Мелъди Джаксън са всъщност Кейт и Джейд Лейн, тогава цялата игра щеше да се промени.
Хапнаха от консервите, които Полинг беше намерила в кухненските шкафове. Не я биваше в готвенето. Беше свикнала да се обажда по телефона от Бароу Стрийт и да си поръчва готова храна. Но, изглежда, нямаше недоволни. Никой не беше в настроение да си угажда. Докато се хранеха, продължиха да обсъждат плана. Решиха двама да будуват в продължение на пет часа, после да се сменят от други двама. Така до зори винаги щеше да има някой на пост. Единият трябваше да обикаля покрай задната южна стена на къщата, а другият да прави същото от север. И двамата щяха да бъдат със заредени карабини G–36. Първи щяха да бъдат Тейлър и Джаксън, а Ричър и Полинг щяха да ги сменят в един и половина след полунощ. Кейт Лейн нямаше да участва. Опасността някой от нощните разузнавачи на противника да я познае беше твърде голяма.
Ричър почисти масата и изми чиниите, а Тейлър и Джаксън излязоха навън със заредени оръжия. Кейт се качи на втория етаж, за да сложи Джейд да си легне. Полинг хвърли още дърва в огъня. Загледа се в Ричър, който работеше до умивалника.
— Добре ли си? — попита го тя.
— И преди съм бил дежурен по кухня.
— Нямах това предвид.
— В единия край на къщата имаме човек от английските специални части, а в другия — от елитния им парашутен полк. И двамата имат автоматични оръжия. И двамата имат лична мотивация. Няма да заспят, спокойно.
— И това нямах предвид. Имах предвид цялата история.
— Вече ти казах, че не можем да изправим никого пред съда.
Полинг кимна.
— Тя е страхотна, нали?
— Кой?
— Кейт. Покрай нея се чувствам като динозавър.
— И по-възрастните жени стават за нещо — каза Ричър.
— Благодаря ти.
— Сериозно говоря. Ако трябваше да избирам, щях да заживея с теб, а не с нея.
— Защо?
— Защото съм такъв, извратен.
— Работата ми е да изправям хората пред съда — смени темата Полинг.
— Моята също беше такава, едно време. Но този път няма да го направя. И нямам проблем с това.
— Аз също, което ме притеснява.
— Ще ти мине. Багерът и самолетният билет ще ти помогнат.
— Два метра изкоп и пет хиляди километра полет?
— Всеки път вършат работа.
— Наистина ли?
— Вчера по пътя размазахме на предното стъкло около хиляда буболечки. Днес — още толкова. Една буболечка повече или по-малко няма никакво значение.
— Лейн не е буболечка.
— Не, той е по-лош.
— Ами другите?
— Те ще имат избор. Най-изчистената форма на избор. Могат да останат или да си тръгнат. Само от тях зависи.
— Къде са в момента според теб?
— Някъде наблизо — отвърна Ричър.
След половин час Кейт Лейн отново слезе долу. Беше завързала отпред краищата на мъжката риза, която носеше, а ръкавите й бяха навити до лактите.
— Джейд заспа — обяви тя.
Кейт се обърна настрани, за да мине покрай един стол, и Ричър забеляза, че бременността й вече си личи, макар и съвсем малко. Само ако знаеш.
— Как се чувства Джейд? — попита той.
— По-добре, отколкото се надявахме — отвърна Кейт. — Не може да спи много добре. Заради часовата разлика. И е малко изнервена. Не разбира защо тук няма никакви животни. Смята, че крием цяло стадо симпатични добичета от нея.
— А знае ли, че ще има братче или сестриче?
Кейт кимна.
— Казахме й чак в самолета. Опитахме се да го представим като част от приключението.
— Как мина на летището?
— Нямаше проблеми. Паспортите свършиха работа. Гледаха повече имената, отколкото снимките. Проверяваха дали имената са същите като на бордните карти.
— Толкова по въпроса за националната сигурност — обади се Полинг.
Кейт отново кимна.
— Идеята ни хрумна от нещо, което четохме във вестника. Някакъв човек трябвало спешно да замине в командировка, грабнал паспорта си от чекмеджето и минал през шест държавни граници, преди да установи, че е паспортът на жена му.
— Кажи ми как стана цялата работа — помоли Ричър.
— Всъщност беше доста лесно. Бяхме се подготвили. Купихме машината за промяна на гласа, взехме стаята под наем, купихме стола, отмъкнахме ключовете от колата.
— Тейлър вършеше повечето неща, нали?
— Каза, че хората ще запомнят по-скоро мен, отколкото него.
— Вероятно е бил прав.
— Но все пак аз трябваше да купя машината. Щеше да е прекалено странно, ако я купи човек, който уж не може да говори.
— Май да.
— После аз направих копието на снимката в „Стейпълс“. Това беше трудно. Трябваше да отида с Грум. Щеше да е прекалено подозрително, ако през цялото време настоявам Греъм да ме кара. Но след това беше лесно. Онази сутрин тръгнахме към „Блумингдейлс“, но отидохме направо в апартамента на Греъм. Просто се скрихме и зачакахме. Не вдигахме никакъв шум, за да не ни чуят съседите. Не палехме лампите и бяхме покрили прозореца отвътре, ако някой погледне от улицата. По-късно започнахме да се обаждаме по телефона. От самия апартамент. Отначало много се притеснявах.
— Беше забравила да кажеш да не намесват ченгетата.
— Знам. Помислих си, че съм объркала всичко от самото начало. Но Едуард, изглежда, не забеляза. А после стана много по-лесно. Все пак непрекъснато се упражнявах.
— Аз бях в колата с Бърк. Тогава си звучеше съвсем както трябва.
— Помислих си, че има някой с него. Говореше малко странно. И непрекъснато разказваше откъде минава. Сигурно заради теб. Сигурно си бил скрит някъде в колата.
— А ти попита как се казва, за да се подсигуриш, ако се разсееш и се обърнеш към него по име.
— Да, нали знаех кой е — кимна Кейт. — Хрумна ми, че по този начин мога да затвърдя контрола си
