Фенчърч Сейнт Мери.
— Ще ни намери в телефонния указател. Във Фенчърч няма Грейндж Фарм. Ние сме най-близо.
— Съжалявам — повтори Ричър.
— Кога точно се сети?
— Малко по-късно, отколкото трябваше.
— Какво ти подсказа истината?
— Играчките. Джейд си е взела любимите играчки.
— Запознахте ли се вече?
— Преди пет минути.
Тейлър се усмихна. Зъбите му наистина бяха в лошо състояние, но в усмивката му имаше много топлота.
— Страхотно хлапе е, нали?
— Така изглежда.
— Ти какъв си, частен детектив ли?
— Бях военен полицай от американската армия.
— Как се казваш?
— Ричър.
— Колко ти плати Лейн?
— Един милион долара.
Тейлър отново се усмихна.
— Поласкан съм. А и ти си добър. Но от самото начало си беше въпрос на време. Колкото по-дълго не откриваха тялото ми, толкова повече щяха да се замислят. И все пак стана по-бързо, отколкото си мислех. Смятах, че разполагам с няколко седмици.
— Разполагаш с шейсет минути.
Шестимата се събраха в кухнята на фермата на военен съвет. Тейлър, Кейт и Джейд, Джаксън, Полинг и Ричър. Джейд не беше изрично включена в съвета, но не беше и изолирана. Просто седеше на масата, слушаше какво си говорят големите и рисуваше с пастели на амбалажна хартия, със същите смели ярки щрихи, които Ричър вече беше виждал в детската й стая в Дакота Билдинг. Първото нещо, което каза Тейлър, беше:
— Нека пак да запалим огъня. Студено е. И да си направим чай.
— Имаме ли време? — попита Полинг.
— Типично за английската армия — обади се Ричър. — Винаги имат време за чаша чай.
До огнището имаше кошница с подпалки. Тейлър нареди няколко в пирамида над една топка смачкани вестници и запали кибритена клечка. Когато огънят се разгоря, той добави и по-големи цепеници. После Джаксън застана до печката, затопли един чайник с вода и сложи няколко пакетчета чай в друг чайник. Той също не изглеждаше притеснен. Беше спокоен, чевръст и методичен.
— Ти къде си служил? — попита го Ричър.
— В Първи парашутен полк — отвърна Джаксън.
Ричър кимна. Първи парашутен. Общо взето, британският еквивалент на американските рейнджъри. Опасни момчета, които се транспортираха по въздуха — не точно специални части, но нещо подобно. Повечето войници, които постъпваха като новобранци в специалните части, бяха служили в Първи парашутен полк.
— Лейн води шестима — каза Ричър.
— Елитната група? — попита Тейлър. — Преди бяха седем. Преди да се уволня.
— А преди това са били девет — каза Ричър.
— Хобарт и Найт — кимна Тейлър. — Кейт научи тази история от сестрата на Хобарт.
— Това ли ви накара да се решите?
— Отчасти. Но имаше и нещо друго.
— Какво?
— Хобарт не е единствен. Изобщо. Може би е най-тежкият случай, поне от това, което е разказала сестра му, но има и други. През годините Лейн е причинил смъртта или осакатяването на много други хора.
— Видях бележника с визитните картички — каза Ричър.
— Той не прави нищо за тях. Нито за семействата им.
— Затова ли ви трябваха парите?
— Парите са издръжката на Кейт. Те са нейни. И тя решава как да ги похарчи. Но аз съм сигурен, че ще направи каквото трябва.
Тони Джаксън наля чая — горещ, сладък и силен — в пет различни очукани керамични чаши. Джейд пиеше ябълков сок.
— Имаме ли време за това? — отново се обади Полинг.
— Ричър? — каза Тейлър. — Имаме ли време?
— Зависи — отвърна Ричър. — Зависи какво искате да направим.
— Лично аз искам да заживея щастливо след края на тази история.
— Добре — каза Ричър. — Все пак сме в Англия. Ако бяхме в щата Канзас, щях да се разтревожа. Ако бяхме в Канзас, в магазинчето на Дейв Кемп и в още стотици други щяха да се продават оръжия и амуниции. Но ние не сме в Канзас. Няма начин Лейн да е донесъл нещо със самолета. Така че ако се появи сега, ще бъде невъоръжен. Не може да направи нищо по-опасно от това да вземе някой камък от пътеката и да ни замери с него. С тези дебели стени и малки прозорци, не би трябвало да се притесняваме.
— Може да ни запали — каза Полинг. — Да напълни бутилки с бензин и да натъпче запалени парцали в тях или нещо подобно.
Ричър не отговори. Само погледна към Тейлър. Тейлър отговори вместо него:
— Той ме иска жив, мис Полинг. Сигурен съм. Може би по-късно планира да ме подпали, но тогава огънят би бил бавен и контролиран. Нещо бързо и лесно няма да му свърши работа сега.
— Значи просто ще седим и ще чакаме?
— Както каза Ричър, ако дойде сега, Лейн ще бъде безобиден.
— Може и да сме в Англия, но все пак някъде трябва да има оръжия.
Тейлър кимна.
— Всъщност са по-скоро навсякъде. Частни оръжейници за британските наемни войници, корумпирани сержанти от армейските складове, обикновени престъпници. Но тях не ги пише в телефонния указател. Ще му трябва време да ги намери.
— Колко време?
— Десет-дванайсет часа, предполагам, в зависимост от връзките, които има. Така че, както каза твоят човек, ако Лейн се появи сега, ще е невъоръжен, а ако първо реши да се зареди, няма да дойде поне до утре. Освен това той обича да атакува призори. Винаги така прави. Трийсет минути след първите лъчи — така са го учили в „Делта Форс“. Напада по изгрев-слънце.
— Имате ли оръжие тук? — попита Ричър.
— Това е ферма — отвърна Джаксън. — Фермерите винаги са подготвени за борба с вредителите.
В гласа му прозвуча смъртоносна решителност. Ричър отново погледна към него, а после към Тейлър. Също толкова висок, също толкова тежък.
Ричър отново се обърна към Тейлър.
— Ти си искал това да се случи.
— Така ли?
— Използвал си името Лерой Кларксън. За да насочиш следата към апартамента си.
Тейлър не отговори.
— Можеше да кажеш на Джейд да не си взема играчките. Можеше да кажеш на Кейт да остави
