Джаксън кимна.
— То също е част от плана. Нагласил съм го да започне да стреля призори. Тогава очакваме да дойде Лейн.
— Ако имах сестра и зет, бих искал да са като вас двамата със Сюзан — каза Ричър.
— С Тейлър се познаваме отдавна. Бяхме заедно в Сиера Леоне. За него съм готов на всичко.
— Никога не съм ходил в Африка.
— Късметлия. Ние бяхме там, за да се сражаваме срещу група бунтовници, които наричахме бандитите от Запада.
Видях какво правят с пленниците си. Така че знам какво е преживял Хобарт. Буркина Фасо не е далеч оттам.
— Съгласен ли си с целия план? Все пак имаш корени тук и в буквалния смисъл.
— Имам ли избор?
— Можете да отидете на почивка. Всички. Аз ще остана.
Джаксън поклати глава.
— Ще успеем. Може би само един куршум ще бъде достатъчен. G–36 е доста точно оръжие.
Джаксън остана в килера, за да затвори и заключи и двата шкафа. Ричър се върна в кухнята и седна до Тейлър.
— Разкажи ми за Грегъри — каза той.
— Какво искаш да знаеш за него?
— На страната на Лейн ли ще застане? Или на твоята?
— Мисля, че ще остане с Лейн.
— Въпреки че сте служили заедно?
— Лейн го купи. Докато още носеше униформа, Грегъри мечтаеше за повишение в офицерско звание, но така и не го получи и много се измъчваше. А при Лейн е нещо като лейтенант. Най-сетне получи някакъв чин. Естествено, това са безсмислени глупости, но все пак жестът е важен. Така че според мен Грегъри ще остане на негова страна. Освен това ще ми се обиди, че не съм споделил тази тайна с него. Май си мислеше, че двама англичани в чужбина трябва да си споделят всичко.
— Той познава ли този край?
Тейлър поклати глава.
— Грегъри е от Лондон като мен.
— Ами другите? Дали някой от тях ще се обърне?
— Не и Ковалски — отвърна Тейлър. — Не и Перес. За да смениш позицията си, все пак се изисква някаква мозъчна дейност, а те и двамата са доста тъповати. Сигурно и Адисън няма да го направи. Но Грум и Бърк не са глупави. Ако усетят, че корабът потъва, ще скочат веднага.
— Това не означава, че ще застанат на наша страна.
— Нито един от тях няма да застане на наша страна. Най-доброто, на което можем да се надяваме, е Грум Бърк да запазят неутралитет. А и на това не бих заложил фермата.
— Колко са добри? Всичките, като цяло?
— Горе-долу колкото мен. Иначе казано, вече са превалили върха. Преди са били изключителни, а сега са по-скоро посредствени. Имат много опит и способности, но са загубили тренинг. А тренингът е важен. Когато бяхме в армията, тренирахме през една четвърт от времето.
— Защо изобщо отиде при тях?
— За пари — отвърна Тейлър. — Отидох заради парите. А после останах заради Кейт. Влюбих се в нея от първия миг, в който я видях.
— А тя влюби ли се в теб?
— В крайна сметка — отвърна Тейлър.
— Не беше в крайна сметка — обади се Кейт от своя стол до огнището. — Всъщност стана доста бързо. Един ден го попитах защо не си оправи зъбите, а той ми отговори, че никога дори не се е замислял за това. Обичам мъже, които притежават такава самоувереност.
— Според теб има ли ми нещо на зъбите? — попита Тейлър.
— Естествено — каза Ричър. — Чудя се как изобщо дъвчеш с тях. Може би затова си толкова кльощав.
— Какъвто си, такъв — отвърна Тейлър.
Точно един час след като влязоха в къщата, за да запалят огнището, хвърлиха жребий кой пръв да стои на пост около къщата. Джаксън и Полинг изтеглиха късите клечки. Джаксън седна в ландроувъра зад къщата, а Полинг — в минито пред нея. По този начин всеки от тях покриваше малко повече от сто и осемдесет градуса наоколо. Земята беше толкова равна, че погледът стигаше на два километра разстояние. Значи деветдесет секунди предупреждение, ако Лейн идваше по шосето, или малко повече, ако се движеше през полята, с по-малка скорост.
Достатъчно време.
Поне докато беше светло.
69
Малко след започна да се стъмва. Дотогава вече Ричър беше поел смяната в ландроувъра, а Кейт Лейн — в мините. Небето потъмня на изток и почервеня на запад. Бързо се спусна здрач, който донесе и вечерна мъгла — красива, но опасна, защото намаляваше видимостта до по-малко от сто метра. Плашилото за птици утихна. През целия следобед и вечерта беше стреляло на непредвидими, случайни интервали, между петнайсет и четирийсет минути. Сегашната внезапна тишина сякаш бе по-оглушителна от шума.
Тейлър и Джаксън бяха в един от хамбарите и работеха по багера. Полинг беше в кухнята и отваряше консерви за вечеря. Джейд все още седеше на масата и рисуваше.
Към осем и половина видимостта намаля дотолкова, че Ричър се измъкна от ландроувъра и се запъти към кухнята. По пътя се срещна с Джаксън, който се прибираше от хамбара. Ръцете му бяха изцапани с грес и машинно масло.
— Как върви? — попита Ричър.
— Ще го оправим — отвърна Джаксън.
После и Тейлър изникна от сумрака.
— Имаме още десет часа — каза той. — До призори ще бъдем в безопасност.
— Сигурен ли си? — попита го Ричър.
— Не съвсем.
— И аз не съм.
— Добре, какво пише в полевия наръчник на армията на САЩ за сигурността по периметъра нощем?
Ричър се усмихна.
— Пише да изсипеш цял камион противопехотни мини „Клеймор“ в радиус от сто метра около лагера. И после, когато чуеш някоя от тях да се взриви, значи си убил поне един от евентуалните нападатели.
— Ами ако нямаш противопехотни мини?
— Тогава се криеш.
— Така правим в английските специални части. Но няма как да скрием цялата къща.
— Можем да закараме Кейт и Джейд на друго място.
Тейлър поклати глава.
— По-добре да останат. Не искам вниманието ми да се раздвоява.
— А те какво мислят по този въпрос?
— Попитай ги.
Ричър наистина го направи. Прекоси къщата и излезе отзад, при минито. Каза на Кейт да направи почивка за вечеря. После й предложи да ги откара с Джейд, където поискат — в някой хотел, курорт,
