Кейт не отговори.
— Къде е Тейлър? — попита отново Ричър.
— Навън — отвърна Кейт. — С Тони.
— Антъни Джаксън? Мъжът на сестра му?
Тя кимна.
— Това е неговата ферма.
— Къде отидоха?
— В Норич. Трябва да купят някаква част за багера. Казаха, че трябва да почистят канавките.
— Кога заминаха?
— Преди около два часа.
Ричър отново кимна. Норич. Големият град. Петдесет километра дотам и петдесет километра обратно. Около два часа. Той погледна на юг по пътя. Не видя никакво движение.
— Нека всички да влезем вътре — предложи той.
— Дори не знам кои сте.
— Знаеш — отвърна Ричър. — Точно в момента сме най-добрите ти приятели.
Кейт погледна към Полинг и вероятно се успокои от присъствието на друга жена. Примигна веднъж и отвори входната врата. Всички влязоха. Вътре беше тъмно и студено. Таванът беше нисък, с гредоред, а подът беше застлан с неравно разположени камъни. Имаше дебели стени, тапети на цветя и малки прозорци с матирано стъкло. Веднага ставаше ясно, че кухнята е центърът на този дом. Беше голяма правоъгълна стая. Виждаха се излъскани медни тигани, окачени по стените, канапета и кресла, камина, която беше толкова голяма, че човек можеше да живее в нея, и огромна старомодна кухненска печка. В средата на помещението имаше маса от масивно дъбово дърво с дванайсет стола и отделно чамово бюро, на което имаше телефон, листа и пликове, керамична чаша с химикалки и моливи, пощенски марки и ластичета. Всички мебели бяха стари, износени, удобни и миришеха на куче, въпреки че никъде в къщата не се виждаше домашно животно. Може би преди това бяха принадлежали на други хора. Може би бяха купили мебелите заедно с къщата. Може би мебелите бяха послужили, за да покрият разходите по фалита на предишните собственици.
— Мисля, че трябва да напуснете мястото, Кейт — каза Ричър. — Двете с Джейд. Докато видим какво ще стане.
— Как? — попита тя. — Те взеха пикапа.
— Ще вземете нашата кола.
— Никога не съм шофирала тук. Идвам за пръв път.
— Аз ще ви закарам — предложи Полинг.
— Къде?
— Където искате. Докато видим какво ще стане.
— Той наистина ли вече е тук?
Полинг кимна.
— Излязъл е от Лондон преди поне един час.
— Знае ли?
— Че всичко е измама? Още не.
— Добре — каза Кейт. — Закарай ни някъде. Където и да е. Веднага. Моля те.
Тя се изправи и хвана ръката на Джейд. Не взе нито дамска чанта, нито палто. Беше готова да тръгне веднага. Не изпитваше никакво колебание. Само чиста паника. Ричър подхвърли на Полинг ключовете на колата и излезе навън след тях. Джейд се мушна на задната седалка на малката кола, а Кейт седна до Полинг. Полинг нагласи седалката и огледалото, сложи си колана и запали двигателя.
— Чакай — каза Ричър.
На два километра на запад по пътя се мярна тъмнозелена кола, която бързо се движеше зад редицата от дървета. Проблясваше на слънчевата светлина. Чиста, полирана, блестяща повърхност. А не покрита с кал като джипа на фермата.
На километър и половина. Деветдесет секунди. Нямаше време.
— Всички обратно в къщата! — нареди Ричър. — Веднага!
67
Кейт, Джейд и Полинг изтичаха горе, а Ричър пое към югоизточния ъгъл на къщата. Долепи се до стената и пропълзя до края, откъдето се виждаше мостчето над канавката. Стигна точно навреме, за да види как по него завива един пикап. Беше стар ландроувър с груба правоъгълна форма, по-скоро инструмент, отколкото кола, със зимни гуми и кафяв брезент. В него седяха двама мъже, които подскачаха и се клатеха на местата си зад отблясъците по предното стъкло. Единият беше неясната фигура, която Ричър беше видял рано сутринта. Тони Джаксън. Фермерът. Другият беше Тейлър. Пикапът беше ландроувърът на Грейндж Фарм, измит и полиран. Неузнаваем от предишната вечер. Очевидно в ходенето до Норич се включваше и посещение на автомивка, освен в магазина за резервни части за селскостопанска техника.
Ричър се вмъкна в кухнята и се провикна нагоре по стълбите, че няма опасност. После отново излезе навън да чака. Ландроувърът направи ляв и десен завой по алеята към къщата и спря за миг, докато Джаксън и Тейлър изгледат непознатото мини от петдесет метра разстояние. После пикапът отново ускори, поднесе и паркира на мястото си между задната страна на къщата и хамбарите. Вратите се отвориха и Джаксън и Тейлър слязоха от пикапа. Ричър остана на мястото си, а Джаксън отиде направо при него и заяви:
— Намираш се в чужда собственост. Дейв Кемп вече ми каза какво искаш. Нали ти си говорил с него тази сутрин? В магазина? Отговорът ми е „не“. Фермата не се продава.
— Не съм дошъл да я купувам — отвърна Ричър.
— А за какво?
Джаксън беше слаб, дребен мъж подобно на самия Тейлър. Също толкова висок и също толкова тежък. Със същите обикновени английски черти. С подобен акцент. Зъбите му изглеждаха малко по-сносни и носеше косата си малко по-дълга. Но иначе можеха да бъдат братя, а не само съпруг и брат на една и съща жена.
— Дойдох да се срещна с Тейлър — каза Ричър.
Тейлър пристъпи към тях.
— По какъв въпрос?
— За да ти се извиня — отвърна Ричър. — И да те предупредя.
Тейлър спря за миг. Примигна веднъж. После очите му подскочиха наляво и надясно, изпълнени с интелигентност и пресметливост.
— Лейн? — попита той.
— На по-малко от час е.
— Добре — каза Тейлър.
Звучеше спокоен. Готов. В гласа му нямаше изненада. Но Ричър и не очакваше от него да се изненада. Само аматьорите се изненадват. А Тейлър беше професионалист. Ветеран от специалните части, и то умен и способен. Ценните секунди, пропилени в изненада, можеха да се използват за нещо по-добро, точно както правеше Тейлър в момента: за мислене, планиране, промяна на тактиката, проверка на възможностите.
— Грешката е моя — продължи Ричър. — Съжалявам.
— Аз те видях на Шесто Авеню — каза Тейлър. — Докато се качвах в ягуара. Тогава не те забелязах, но снощи пак те видях. В странноприемницата. И разбрах. Помислих си, че ще се качиш в стаята си и ще се обадиш на Лейн. Но той, изглежда, се е мобилизирал по-бързо, отколкото се надявах.
— Вече беше тръгнал.
— Добре, че дойде да ми кажеш.
— Най-малкото, което можех да направя. При тези обстоятелства.
— Знае ли точното място?
— Общо взето. Казах Грейндж Фарм. Навреме се сетих да не кажа Бишъпс Парджетър. Но му казах
