безопасно убежище. Някъде много далеч. Някъде, където Лейн не може да ги стигне. А те вече са имали връзка. Не са искали да се разделят. Така че ако Тейлър е тук, и Кейт е трябвало да дойде. Джуд беше нарисувала трима души в самолет. Това е било пътуването, което е предстояло да се случи. Последната рисунка беше на две семейства заедно. Като огледален образ. Не разбрах какво означава. Но сега предполагам, че са били Джаксън и Тейлър, Сюзан и Кейт, Мелъди и самата Джуд. Новото положение. Разширеното й семейство. Което ще заживее щастливо в Грейндж Фарм.
— Нещо не се връзва — каза Полинг. — Паспортите им все още бяха в чекмеджето.
— Това беше доста грубичко изпълнение — отвърна Ричър. — Не мислиш ли? Сигурно си претърсила хиляди бюра. Виждала ли си някога паспорти, оставени сами в чекмедже? Все едно са на изложба? Аз никога не съм виждал такива паспорти. Винаги са заринати в някакви други боклуци. Оставили са ги като съобщение. „Ей, ние още сме в страната.“ А всъщност е означавало, че вече не са в страната.
— Как се излиза от САЩ без паспорт?
— Не се излиза. Но ти веднъж каза, че когато излизаш, не те проверяват толкова подробно. Каза, че понякога просто трябва да докараш прилика с човека на фотографията.
Полинг помълча, после каза:
— Чужди паспорти?
— Познаваме ли хора, които да отговарят на това описание? Жена на трийсетина години и осемгодишно момиченце?
— Сюзан и Мелъди — отвърна Полинг.
— Дейв Кемп ни каза, че Джаксън е останал за малко сам във фермата — продължи Ричър. — Причината е била, че Сюзан и Мелъди са ходили със самолет до Щатите. Получили са всички необходими печати при влизане в страната. А после са дали паспортите си на Кейт и Джейд. Може би в апартамента на Тейлър. Може би по време на официална вечеря. Като малка церемония. А после Тейлър е направил резервации в „Бритиш Еъруейс“. Знаем със сигурност, че по време на полета до него е седяла гражданка на Великобритания. Залагам десет срещу едно, че в списъка на пътниците тя е записана като мисис Сюзан Джаксън. И още десет срещу едно, че до нея е седяло английско момиченце на име Мелъди Джаксън. Но всъщност са били Кейт и Джейд Лейн.
— Но така Сюзан и Мелъди са останали в Щатите без паспорти.
— Временно — отвърна Ричър. — Какво е изпратил Тейлър по пощата?
— Тънка книжка. С малко страници. Стегнати с ластик.
— Защо да слага гумен ластик около тънка книга? Защото всъщност са били
— Да, но този път печатите няма да бъдат както трябва. Когато излизат от страната, няма да са влизали.
Ричър кимна.
— Ще има несъответствие, да. Но какво ще направят хората на летището в Ню Йорк, когато разберат? Ще ги депортират, ето какво. А те точно това искат. Така че ще се приберат спокойно.
— Сестри — каза Полинг. — Цялата история се е движела от сестри, верни на семействата си. Пати Джоузеф, Ди Мари Грациано, Сюзан Джаксън.
Ричър продължи да кара мълчаливо.
— Невероятно — каза Полинг. — Значи тази сутрин сме видели Кейт и Джейд.
— Видяхме как излизат с мотики на рамо — отвърна Ричър. — За да започнат своя нов живот.
А после той ускори малко, защото пътят — се разширяваше и изправяше, преди да заобиколи град Тетфорд.
Джон Грегъри също натискаше газта. Беше зад волана на един тъмнозелен високопроходим автомобил — тойота ландкрузър — със седем места. До него беше Едуард Лейн. Ковалски, Адисън и Картър Грум седяха на задната седалка. Бърк и Перес се бяха свили на допълнителните две места в дъното на колата. И точно в момента излизаха на магистрала М–11, след като бяха прекосили центъра на Лондон, за да стигнат до североизточния край на града.
65
Този път беше светло и Ричър видя табелата с надпис „Б’ш’пс П’тър“ от стотина метра разстояние, така че успя да намали скоростта навреме и да завие, все едно цял живот беше обикалял по второстепенните шосета на Норфък. Наближаваше два следобед. Слънцето беше високо в небето и вятърът утихваше. Синьо небе, малки бели облачета и зелени поля. Идеален ден от късното английско лято. Почти идеален.
— Какво ще им кажеш? — попита Полинг.
— Че съжалявам — отвърна Ричър. — Мисля, че това ще бъде най-доброто начало.
— А после?
— После сигурно ще го кажа още веднъж.
— Не могат да останат там.
— Това е ферма. Все някой трябва да остане.
— Ти ли ще си доброволец?
— Може би ще се наложи.
— Знаеш ли нещо за фермите?
— Само каквото съм виждал по филмите. Обикновено ги нападат скакалци. Или има пожар.
— Не и тук. Тук може би ще има наводнения.
— И идиоти. Като мен например.
— Не се измъчвай толкова. Те са фалшифицирали отвличането си. Не се обвинявай, че си повярвал.
— Трябваше да се досетя — настоя Ричър. — Беше странно от самото начало.
Подминаха „Бишъпс Армс“. Странноприемницата. Времето за обяд приключваше. На паркинга имаше пет коли. Ландроувърът на Грейндж Фарм не беше сред тях. Те продължиха на изток и видяха отдалеч камбанарията на църквата в Бишъпс Парджетър — сива, квадратна и ниска. Нямаше повече от дванайсет метра, но се издигаше над равната околност, все едно беше Емпайър Стейт Билдинг. Продължиха. Подминаха рова, който очертаваше западната граница на Грейндж Фарм. Отново чуха плашилото за птиците — силен изстрел, който отекна над полята.
— Мразя това нещо — обади се Полинг.
— Може да го заобичаш — отвърна Ричър. — Такъв камуфлаж може да се окаже най-ценният ни съюзник.
— Или най-ценният съюзник на Тейлър. След около шейсет секунди. Може да си помисли, че го нападаме.
Ричър кимна.
— Дишай дълбоко — каза той.
Той намали скоростта много преди ниското мостче. Направи широк и решителен завой. Продължи да кара на втора скорост. Малка кола, която се движеше бавно. Надяваше се, че не изглежда заплашително.
Алеята към къщата беше дълга и правеше два големи завоя. Вероятно за да заобиколи невидими мочурливи места в земята. Отъпканата земя на алеята беше разкаляна много повече, отколкото изглеждаше отдалеч. Малката кола подскачаше и се клатушкаше по нея. Задната стена на фермата беше гола. Нямаше прозорци. Този път димът от комина беше по-гъст и прав. Вятърът беше утихнал. Ричър отвори прозореца си, но не чу нищо друго, освен шума на двигателя и бавното хрущене на гумите по чакъла.
— Къде са тия хора? — почуди се Полинг. — Да не би все още да плевят?
— Човек не може да плеви седем часа без прекъсване — отвърна Ричър. — Ако не иска да се схване жестоко.
На трийсет метра пред къщата алеята се разклоняваше на две. На запад продължаваше към предния вход. На изток тръгваше по-неугледна алея, водеща към мястото, където преди беше паркиран
