двете платна, пълни с коли, и спря до отсрещния бордюр, защото видя Полинг, която бързаше към него. Рязко отвори нейната врата, тя се пъхна вътре и той отново потегли толкова бързо, че колата измина двайсет метра, преди тя да затвори вратата си.
— Север — каза той. — Накъде е север?
— Север? — повтори Полинг. — Зад нас. Обърни на кръговото кръстовище.
Хайд Парк Корнър. Ричър мина два пъти на червено, като мяташе колата между платната като топче във флипер. Заобиколи и отново излезе на Парк Лейн от срещуположната посока, като се движеше с деветдесет километра в час, така че колата взе завоя на две колела.
— Сега накъде? — попита той.
— Какво става, по дяволите?
— Просто ми кажи как да изляза от града.
— Не знам как.
— Виж в атласа. Там има карта на Лондон.
Ричър заобикаляше автобуси и таксита. Полинг яростно разлистваше страниците.
— Карай направо — каза тя.
— Натам ли е север?
— Оттам се минава.
Минаха през Марбъл Арч с виещ двигател. Хванаха зелената вълна по цялата дължина на Мерилебън Роуд. Стигнаха до „Мейда Вейл“. Едва тогава Ричър намали малко. Изпусна въздуха, който сякаш си беше поел преди половин час.
— Сега накъде?
— Ричър, какво стана?
— Само ми кажи накъде да карам.
— Завий надясно по Сейнт Джонс Уд Роуд — каза Полинг. — Така ще се върнем до Риджънтс Парк. Там ще завиеш наляво и ще излезем от града по същата магистрала, по която дойдохме. Но, моля те, кажи ми какво става.
— Допуснах грешка — отвърна Ричър. — Нали си спомняш как ти казах, че не мога да се отърся от чувството, че правя сериозна грешка? Не съм бил прав. Грешката не е сериозна. Тя е
— Каква грешка?
— Кажи ми за фотографиите в твоя апартамент.
— Какво за тях?
— Те са на племеннички и племенници, нали?
— Да, имам много — отвърна Полинг.
— Познаваш ли ги добре?
— Достатъчно добре.
— Прекарваш ли много време с тях?
— Да, доста.
— Кажи ми кои са любимите им играчки.
— Играчките ли? Не знам почти нищо за играчките им. Постоянно излизат нови неща, така че не съм в час. Електронни игри, плейстейшъни, не знам.
— Не говоря за новите неща. Говоря за старите им любими играчки. Кажи ми за тях. Заради какво биха влезли в огъня да го спасят? Когато са били на осем години?
— Когато са били на осем? Предполагам, че заради плюшено мече или кукла. Нещо, което са имали още от бебета.
— Точно така — каза Ричър. — Нещо познато и успокояващо. Нещо, което са обичали и биха взели със себе си, ако отидат някъде. Както децата от семейството, което седеше до мен във фоайето на хотела. Майка им беше извадила всички играчки от куфара, за да ги забавлява, докато чакат.
— Е, и?
— Как изглеждаха тези играчки?
— Като мечки и кукли, предполагам.
— Не, след това. По-късно, когато децата вече бяха на осем.
— Когато бяха на осем? Тогава старите им играчки им приличаха на боклуци.
Ричър кимна, без да откъсва очи от пътя пред себе си.
— Плюшените мечета бяха проскубани, нали? Куклите с ожулени лица и липсващи крайници?
— Да, точно така. Всички деца имат такива кукли.
— Джейд обаче нямаше. Точно това липсваше от нейната стая. Имаше нови плюшени мечета и нови кукли. Наскоро купени играчки, към които не се е привързала. Но нямаше никакви стари любими неща.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че ако Джейд е била отвлечена по пътя към „Блумингдейлс“ в някоя обикновена делнична сутрин, щях да намеря всичките й стари любими играчки в нейната стая. Но аз не ги намерих.
— И какво означава това?
— Означава, че Джейд е знаела, че ще тръгва. Означава, че си е
Ричър зави наляво на Риджънтс Парк и тръгна на север, към магистралата М–1, която щеше да ги изведе обратно чак до околовръстния път М–25. След завоя започна да кара малко по-спокойно. Не искаше да го арестува английската пътна полиция. Не можеше да си позволи да пилее време по този начин. Пресметна, че точно в този момент има около два часа преднина пред Едуард Лейн. Щеше да мине около час, преди Лейн да осъзнае, че са го изоставили, и още час, докато намери кола и организира преследване. Значи два часа. По-добре да имаше повече време, но и два часа може би щяха да му стигнат.
— Джейд си е събрала багажа? — повтори Полинг.
— Кейт също — отвърна Ричър.
— Какво е взела Кейт?
— Само едно нещо. Най-скъпоценното си притежание. Най-скъпия си спомен. Снимката, на която е с дъщеря си. От спалнята. Една от най-красивите фотографии, които съм виждал.
Полинг помълча малко. После каза:
— Но ти си виждал тази снимка. Значи не я е взела.
Ричър поклати глава.
— Виждал съм фотокопие. Направено в „Стейпълс“, на лазерен дигитален принтер, по два долара на снимка. Занесено вкъщи и пъхнато в рамка. Много добро копие, но все пак недостатъчно добро. Цветовете бяха малко по-крещящи, а лицата изглеждаха някак пластмасови.
— Но кой си събира багажа, когато ще го отвличат? Откъде ще знае, по дяволите?
— Те не са били отвлечени — отвърна Ричър. — Точно там е работата. Били са спасени. Освободени. Пуснати от клетката. И сега живеят някъде. Живи, здрави и щастливи. Може би малко напрегнати, но все пак волни като птички.
Продължиха да карат бавно и неизменно на север, през покрайнините на Лондон, Финчли и Суис Котидж, към Хендън.
— Кейт е повярвала на Ди Мари — продължи Ричър. — Точно това е станало в Хамптънс. Ди Мари е разказала на Кейт за Ан, предупредила я е и Кейт й е повярвала. Както каза Пати Джоузеф, нещо в историята и нещо в характера на съпруга й е накарало Кейт да повярва. Може би вече е усещала същото като Ан преди пет години. Може би вече е планирала да тръгне по същия път.
— Нали знаеш какво означава това? — попита Полинг.
— Разбира се.
— Означава, че Тейлър им е помогнал.
— Естествено.
— Той ги е спасил, скрил ги е на сигурно място, защитил ги е и е рискувал живота си за тях. Той е
