развиделяване.
61
В шест часа на следващата сутрин от прозореца на стаята им се виждаше само безкрайното мъгливо поле. Земята беше равна и сиво-зелена чак до далечния хоризонт, нашарена с ровове и малки горички. Дърветата в тях бяха с дълги тънки стволове и кръгли, компактни корони, за да издържат на ветровете. Ричър ги видя как се огъват и люшкат под напора им.
Навън беше много студено и цялата им кола беше покрита с влага. Ричър изтри прозорците с ръкава на якето си. Качиха се, без да говорят. Полинг излезе на заден ход, превключи на първа и потегли през паркинга. Спря за миг на изхода, после се качи на пътя, водещ на изток към изгряващото слънце. Осем километра до Бишъпс Парджетър. Осем километра до Грейндж Фарм.
Стигнаха до фермата, преди да стигнат до селото. Беше разположена над горното ляво рамо на кръста, очертан от пресичащите се шосета. Видяха я първо откъм югозапад. Земята беше очертана с ровове, а не с ограда. Рововете бяха дълбоки и прави. Зад тях имаше добре изорани полета, едва зеленеещи от наскоро засадените земеделски култури. По-навътре се виждаха малки горички, които сякаш бяха само за декорация. А в самия център на имението се издигаше масивна къща от сив камък. Беше по-голяма, отколкото си я представяше Ричър. Не беше чак замък или имение, но все пак беше много по-впечатляваща, отколкото се полага на една фермерска къща. Далеч на север и на изток от нея се виждаха пет допълнителни постройки. Хамбари — дълги, ниски, спретнати сгради. Три от тях образуваха стените на селскостопански двор. Две бяха построени отделно.
Покрай пътя, по който караха, се простираше ровът, който очертаваше южната граница на фермата. С всеки метър, който изминаваха, перспективата им се променяше, сякаш фермата беше на въртяща се основа, за да я огледат по-добре. Видяха голяма красива къща. Шосето минаваше по мостче над граничния изкоп и продължаваше на север — добре отъпкана, изравнена алея. Самата къща беше обърната с единия си край към пътя, на седемстотин метра навътре от него. Предният вход гледаше на запад, а задната врата — на изток. Ландроувърът беше паркиран зад къщата, между нея и един от отделените хамбари. Изглеждаше миниатюрен от това разстояние — студен, неподвижен и покрит с влага.
— Още е тук — каза Ричър.
— Освен ако няма собствена кола.
— Ако имаше, щеше да е с нея и снощи.
Полинг намали и колата запъпли със скоростта на пешеходец. Около къщата нямаше никакво движение. Абсолютно никакво. От един комин се издигаше тънка струйка дим. Може би печка, на която се топлеше вода. Прозорците бяха тъмни.
— А аз си мислех, че фермерите стават рано — отбеляза Полинг.
— Предполагам, че така правят животновъдите — отвърна Ричър. — За да издоят кравите или нещо подобно. Но тук се занимават само със земеделие. Не знам дали изобщо имат работа между оран и жътва. Сигурно просто си седят и гледат как реколтата им расте.
— Не трябва ли да пръскат посевите? Защо не са излезли с тракторите?
— Нали казаха, че са органични фермери. Те не пръскат. Освен с вода, за напояване.
— Все пак сме в Англия. Тук вали постоянно.
— Откакто пристигнахме, не е валяло — отбеляза Ричър.
— Осемнайсет часа — каза Полинг. — Сигурно е нов рекорд. Когато бях в Скотланд Ярд, валеше денонощно.
Тя отпусна педала за газта, изключи от скорост и отвори прозореца. Ричър направи същото и в колата нахлу студен влажен въздух. Навън всичко беше тихо и неподвижно. Чуваше се само шумът на вятъра в короните на далечните дървета, а в сутрешната мъгла едва-едва помръдваха сенки.
— Сигурно много отдавна целият свят е изглеждал така — каза Полинг.
— Тук е живял северният народ — каза Ричър. — Норфък и Съфък, северният и южният народ. Мисля, че са били древни кралства на келтите.
А после тишината изведнъж се разтърси от изстрел. Далечен изстрел, който отекна над полето като експлозия. И двамата инстинктивно се наведоха. После огледаха хоризонта, да видят има ли дим. Търсеха откъде ще дойде следващият изстрел.
— Тейлър? — каза Полинг.
— Не го виждам — отвърна Ричър.
— Кой друг може да бъде?
— Прекалено е далеч, за да направи нещо.
— Ловци?
— Изключи двигателя — каза Ричър.
После се вслуша в тишината. Не чу нищо повече. Нито шум от движение, нито от презареждане.
— Мисля, че е било изстрел, който да плаши птиците — каза накрая той. — Току-що са засели нивите. Не искат враните да изядат семената. Май имат някакви машини, които по цял ден стрелят с халосни патрони на произволни интервали.
— Надявам се, че е било само това.
— После ще се върнем тук — каза Ричър. — Нека първо потърсим Дейв Кемп в магазина.
Полинг запали двигателя и отново потегли, а Ричър се извърна на мястото си, за да проследи как източната половина от фермата се източва покрай тях. Изглеждаше точно като западната. Но всичко беше наобратно. Близо до къщата имаше дървета, после широки равни полета, а накрая и дълбок ров, който отбелязваше границата на имението. След него беше северното шосе, което се вливаше в кръстовището на Бишъпс Парджетър. А после и самото селце. Древна каменна църква в горния десен ъгъл на кръстовището и няколко къщи в продължение на петдесет метра от другата страна на шосето, срещу църквата. Повечето от тях приличаха на частни вили, но една беше по-дълга и ниска и очевидно в нея беше магазинът, който служеше и за вестникарска будка, и за поща. Тъй като в него се продаваха вестници и закуски, вече беше отворено.
— Директно ли ще подходим? — попита Полинг.
— Общо взето — отвърна Ричър.
Тя паркира срещу магазина, от другата страна на шосето, където земята беше посипана с чакъл близо до входа на църквата. Двамата слязоха от колата и усетиха силен, непрекъснат и студен вятър, който духаше от изток.
— Познавам хора, които са служили тук — каза Ричър. — Кълняха се, че вятърът духа чак от Сибир и нищо не го спира по пътя.
В сравнение с времето навън в селския магазин беше топло и уютно. Беше включена газова печка, от която въздухът беше станал топъл и влажен. Имаше прозорец за пощата, който беше затворен, хранителен магазин по средата и щанд за вестници в отсрещния край. Зад щанда стоеше възрастен мъж с плетена жилетка, увит с шал. Подреждаше вестниците и пръстите му бяха почернели от мастило.
— Вие ли сте Дейв Кемп? — попита Ричър.
— Така се казвам, да — отвърна старецът.
— Казаха ни, че трябва да се обърнем към вас.
— За какво?
— Дошли сме с една определена задача — каза Ричър.
— Раничко сте дошли.
— Ранно пиле рано пее — каза Ричър.
Беше чул този израз от детектива в Лондон и го повтори, като се надяваше да прозвучи достоверно.
— Какво искате?
— Да си купим ферми.
— Американци сте, нали?
