Англия беше добре осветена. Всеки сантиметър от магистралата беше окъпан в ярки неонови светлини. И хората караха бързо. Ограничението на скоростта беше сто и трийсет километра в час, но почти никой не му обръщаше внимание. Обичайната скорост на колите изглеждаше по-скоро сто и петдесет, сто и шейсет километра в час. Шофьорите се движеха дисциплинирано, в своето платно. Никой не изпреварваше отдясно. Изходите от магистралата бяха ясно обозначени. Знаците се виждаха добре, бяха поставени достатъчно рано и платното за отбиване и намаляване на скоростта започваше отдалеч. Ричър беше чел, че катастрофите по магистралите на Великобритания са рядкост. Добрата инфраструктура осигуряваше безопасност.
— Как ли ще бъде в Грейндж Фарм? — попита Полинг.
— Не знам — отвърна Ричър. — На староанглийски „грейндж“ означава голям хамбар за зърно. По-късно са започнали да наричат така най-голямата сграда във фермата на един джентълмен. Така че сигурно ще видим една по-голяма къща и множество постройки около нея. Наоколо ще има ниви, може би стотина акра. Малко феодално.
— Много знаеш.
— Доста безполезна информация — отвърна Ричър. — За разпалване на моето въображение.
— Но не можеш да получиш удовлетворение?
— Никакво. Не ми харесва цялата тази история. Постоянно имам чувството, че нещо не е наред.
— Може би защото няма добри герои. Само лоши и още по-лоши герои.
— На мен всичките ми се струват еднакво ужасни.
— Значи ще действаме по трудния начин — каза Полинг. — Понякога нещата просто не са в черно и бяло.
— Не мога да се освободя от усещането, че правя някаква огромна грешка — каза Ричър.
Великобритания може би наистина беше малка страна, но Източна Англия беше една голяма и пуста част от нея. Изпитаха чувството, че шофират в някой от онези американски щати, където се простира прерията. Безкрайно движение напред, което не даваше почти никакви видими резултати. Малкият червен миникупър с ръмжене поглъщаше пътя. Часовникът в главата на Ричър бавно стигна до десет вечерта. И последната светлина на здрача се отцеди от света. Отвъд ярката лента на пътя се виждаше само черен мрак.
Подминаха един град на име Тетфорд. След това профучаха през друг град на име Фенчърч Сейнт Мери. Шосето се стесни и лампите изчезнаха. Щом видяха една табела, на която пишеше „Норич, 40 км“, Ричър извади другата карта и започна да търси изхода за Бишъпс Парджетър. Имаше достатъчно указателни табели. Но имената на градовете бяха написани с една и съща големина на шрифта, а, изглежда, имаше някакво ограничение колко дълги могат да бъдат самите табели. Така че по-дългите имена на градове се съкращаваха. Ричър видя една табела с надпис „Б’ш’пс П’тър“, но колата измина още двеста метра, преди да осъзнае какво е прочел. Така че Полинг рязко спря в самотния мрак, направи обратен завой и се върна. Спря за миг, после зави от главното шосе по един тесен път. Имаше и много завои, а настилката беше лоша. Отвъд светлината на фаровете цареше пълен мрак.
— Колко трябва да караме по този път? — попита тя.
Ричър измери разстоянието с палец и показалец на картата.
— Около петнайсет километра — отвърна той.
На автомобилния атлас между двете шосета, които излизаха на юг от град Норич, нямаше нищо друго освен бял триъгълник. Подробната карта показваше пътеки и съвсем малки селища. Ричър сложи показалеца си върху Бишъпс Парджетър. После погледна през прозореца на колата.
— Няма смисъл — каза той. — Прекалено е тъмно. Дори няма да видим къде е къщата, какво остава да проверим кой живее в нея.
Той отново се наведе над картата. На шест километра напред по шосето се виждаха няколко сгради. Едната беше означена с „ОС“. Той провери какво означава съкращението в легендата на картата.
— „Обществена сграда“ — каза Ричър. — Кръчма или странноприемница. Трябва да си вземем стая. Ще отидем да проверим къщата призори.
— Няма проблеми, шефе — отвърна Полинг.
Ричър осъзна, че тя е уморена. От пътуването, часовата разлика, непознатите пътища и стреса на шофирането в чужда страна.
— Съжалявам — каза той. — Претоварихме се. Трябваше да планирам нещата по-добре.
— Не, така е окей — отвърна Полинг. — Ще бъдем съвсем близо, готови за утре сутринта. Колко остава?
— До кръчмата остават шест километра, а утре — още осем до Бишъпс Парджетър.
— Колко е часът?
Ричър се усмихна, преди да отговори:
— Десет и четирийсет и седем.
— Значи можеш да го правиш и в други часови пояси?
— На таблото има часовник за шофьора — отвърна той. — Виждам го оттук. Все пак почти си ми седнала в скута.
След осем минути в мрака пред тях се появи бледо сияние, което се оказа светлината от табелата над входа на странноприемницата. Беше окачена високо и се полюшваше на вятъра. Казваше се „Бишъпс Армс“. Имаше асфалтов паркинг, на който бяха оставени пет коли, и редица светещи прозорци. Прозорците излъчваха топлина и уют. Отвъд тъмните очертания на сградата не се виждаше нищичко. Безкрайна равнина под огромното нощно небе.
— Може би преди тук са спирали дилижансите — предположи Полинг.
— По-скоро не — отвърна Ричър. — Този път не води за никъде. Сигурно е била за работниците от полето.
Полинг зави към паркинга и вкара миниатюрната кола между един мръсен ландроувър и един очукан седан с неясна възраст и марка. Изключи двигателя и с въздишка отпусна ръце. В колата нахлу тишина, която носеше на вълните си уханието на влажна земя. Нощният въздух беше студен. Ричър занесе куфара на Полинг до вратата на странноприемницата. Вътре имаше фоайе, стълбище от дясната страна, нисък таван с греди, килим на шарки и около десет хиляди месингови украшения. Точно срещу вратата беше рецепцията — от тъмно старо дърво, полирано старателно. Зад нея нямаше никого. Отляво имаше врата, над която пишеше „Салон“. Помещението зад нея изглеждаше празно. Вдясно, до стълбите, имаше друга врата с надпис „Бар“. Зад нея се виждаха един барман и гърбовете на четирима души, седнали на високите столчета. В далечния ъгъл имаше и още един човек, седнал с гръб. И петимата пиеха бира от халби.
Ричър пристъпи към празната рецепция и натисна звънеца. След известно време от една врата зад нея се появи барманът. Беше на шейсетина години, едър и червендалест. Бършеше ръцете си с хавлиена кърпа.
— Трябва ни стая — каза му Ричър.
— За тази вечер ли? — попита човекът.
— Да, за тази.
— Ще ви струва четирийсет лири. Но цената включва и закуска.
— Звучи добре.
— Коя стая искате?
— Коя препоръчвате?
— Искате ли да има баня?
— Да, с баня — обади се Полинг. — Нека да има баня.
— Добре тогава — каза човекът. — Ще имате баня.
Тя му подаде четири банкноти по десет паунда, а той връчи на Полинг месингов ключ с пискюл вместо ключодържател. После подаде химикалка на Ричър и завъртя регистрационната книга към него. Ричър написа в полето за името „Дж. и Л. Бейзуотър“. После отбеляза полето за служебен, а не за домашен адрес и написа адреса на стадиона на бейзболния отбор „Янкис“ — 161-ва улица, Бронкс, Ню Йорк, САЩ. Искаше такъв служебен адрес. Винаги си беше мечтал за това. На полето за марката автомобил, с която са пристигнали, написа „Ролс-ройс“. Предположи, че „регистрационна табела“ е английският израз за номера на
