По трудния начин

— Лейн трябва само да провери апартамента на Тейлър, да намери телефона и отново се изравнява с нас. Може да се обади на друг човек в Лондон. Или на някого в Ню Йорк. Всички тези бази данни могат да се получат и по интернет.

— Няма да намери телефона — отвърна Ричър. — А дори да го намери, няма да направи връзката. Няма такива умения. Огледало с дръжка.

— Сигурен ли си?

— Не съвсем. Затова взех предпазни мерки и изтрих номера.

— Играеш нечестно.

— Просто искам да съм сигурен, че ще взема парите.

— Дали просто да не се обадим на Сюзан Джаксън?

— Точно това мислех да направя — отвърна Ричър. — Но после ти спомена Хобарт и сестра му и вече не съм толкова сигурен. Ами ако Сюзан е също толкова загрижена за брат си, колкото Ди Мари? Просто ще ни излъже за всичко, което я попитаме.

— Можем да се представим за негови приятели, които случайно минават оттам.

— Тя ще се обади на Тейлър, преди да ни каже каквото и да е.

— Тогава какво ще правим?

— Ще се наложи да отидем намясто. В Бишъпс Парджетър, където и да се намира.

59

В техния хотел очевидно нямаше и намек за подобни услуги, така че Ричър и Полинг отидоха пеш до „Марбъл Арч“, за да намерят кола под наем. Ричър нямаше нито шофьорска книжка, нито кредитна карта, затова остави Полинг да се оправя с формулярите и продължи по Оксфорд Стрийт, търсейки книжарница. Намери една много голяма, в дъното на която имаше цяла библиотека от автомобилни атласи на Великобритания. Но в първите три, които провери, изобщо нямаше Бишъпс Парджетър. Не се виждаше нито на картата, нито в списъка на населените места. Прекалено е малко, помисли си той. Няма дори точка на картата. Лесно намираше Лондон, Норфък и Норич. С тези места нямаше проблем. Намираше и по-малките градове, и големите села. Но нищо по-малко от тях. Тогава забеляза и полицата с официалните карти на кадастъра. Бяха наредени ниско, до стената. Цяла серия. Картите бяха отпечатани на големи сгънати листове, с най-големи подробности, най-вероятно със средства на правителството. Ричър предположи, че ги използват за планински туризъм. Или ги купуват най-запалените почитатели на географията. Имаше богат избор от различни мащаби. Най-добрата се оказа огромна карта с такъв мащаб, че на някои места бяха показани дори отделни сгради. Ричър извади всички карти за графство Норфък и започна да ги проверява една по една. Намери Бишъпс Парджетър на четвъртата. Беше селце на кръстопът, на около петдесет километра югозападно от Норич. Кръстопътят беше на две селски шосета. На автомобилните атласи те дори не бяха отбелязани.

Ричър купи картата и най-евтиния атлас, по който да се ориентират за пътя дотам. После се върна в компанията за автомобили под наем, където Полинг го чакаше с ключовете за един миникупър.

— Червен — каза тя. — С бял покрив. Страхотно.

— Мисля, че Тейлър може би ще е там — каза Ричър. — При сестра си.

— Защо?

— Инстинктът му подсказва, че е най-добре да се скрие на някое усамотено място. Изолирано. А той е бил войник, така че почти несъзнателно ще търси позиция, която може да се защитава лесно. Местността е равна като билярдна маса. Току-що проверих на картата. Вижда се на десет километра във всички посоки. Ако Тейлър има пушка, става недосегаем. А ако има кола с висока проходимост, разполага и с триста и шейсет градуса спектър, за да побегне. Може просто да тръгне през полето, накъдето си иска.

— Човек не може просто така да убие двама души и да открадне повече от десет милиона долара, а после да иде на гости при сестра си.

— Той няма нужда да й казва цялата истина. Всъщност няма нужда да й казва нищо. Може би е временно убежище. Може би просто иска да се покрие за малко. В последно време му се е събрало доста напрежение.

— Говориш така, сякаш го съжаляваш.

— Опитвам се да мисля като него. Планирал е всичко толкова дълго време, а и последната седмица сигурно е била истински ад. Сигурно е изтощен. Трябва му място, където да се подслони и да си отспи.

— Да, но къщата на сестра му е твърде рисковано място. Всеки ще се сети първо да провери роднините му. И ние така направихме с Хобарт. Проверихме всички хора на име Хобарт в телефонния указател.

— Сестра му се казва Джаксън, а не Тейлър. Както и Грациано не се казваше Хобарт. А и Грейндж Фарм не е фамилното имение. Сестра му току-що се е преместила там. Всеки, който се опита да проследи родословното му дърво, ще се забие някъде в Лондон.

— Там има и дете — изтъкна Полинг. — Племенничката му. Мислиш ли, че ще изложи невинни хора на риск?

— Той току-що е убил двама невинни. Мисля, че съвестта му е малко закърняла.

Полинг залюля ключа от колата на пръста си, докато мислеше.

— Възможно е — каза накрая. — Нищо чудно. Тогава какъв е планът?

— Тейлър е работил за Лейн от три години — започна Ричър. — Значи не те е виждал, а мен пък със сигурност не е. Следователно нямаме нужда от план. Той няма току-така да застреля непознат човек само защото се приближава до къщата му. Не може да си го позволи. Трябва да бъдем нащрек, нищо повече.

— Отиваме направо в къщата, така ли?

Ричър кимна.

— Или поне толкова близо, че да я огледаме. Ако видим, че Тейлър наистина е там, ще се оттеглим и ще изчакаме Лейн. Ако го няма, ще влезем и ще говорим със Сюзан.

— Кога?

— Сега.

Човекът от агенцията за автомобили под наем изкара миникупъра от един гараж отзад, Ричър избута седалката до шофьора, докато опря в задната, и се настани. Полинг се качи на шофьорското място и запали двигателя. Колата беше симпатична. Червеният цвят много й отиваше. Но беше трудна за каране. Беше с ръчни скорости, от грешната страна на пътя, с волан отдясно, във вечерното задръстване на един от градовете с най-натоварено движение в света. Все пак се върнаха до хотела без проблеми. Паркираха на втора линия и Полинг изтича вътре, за да си вземе куфара. Ричър остана в колата. Четката му за зъби вече беше в джоба. Полинг се върна след пет минути и каза:

— Сега сме в Западен Лондон. Удобно, ако отиваш на летището. Но трябва да излезем от града от изток.

— От североизток — поправи я Ричър. — Магистралата е М–11.

— Значи трябва да мина през целия център в най-голямото задръстване.

— Не е по-зле, отколкото в Париж или Рим.

— Никога не съм ходила в Париж или в Рим.

— Е, сега вече ще знаеш какво да очакваш, ако отидеш там.

Да караш на североизток изглеждаше проста задача, но като всеки голям град в света, и Лондон беше пълен с еднопосочни улици и сложни кръстовища. На всички светофари чакаха дълги опашки от автомобили. Придвижиха се много бавно до един квартал, който се казваше Шордич, и там хванаха магистрала А–11, която отиваше право на север. Решиха, че ще могат да завият на изток по-късно, след като излязат от задръстванията в центъра на града. После попаднаха на М–25, която представляваше нещо като околовръстен път. Тръгнаха по нея в посока на часовниковата стрелка и малко по-късно вече караха по М– 11, на североизток към Кеймбридж, Нюмаркет и Норфък. Беше девет вечерта и се стъмваше.

— Познаваш ли района, където отиваме?

— Слабо — отвърна Ричър. — Там има военновъздушни, а не пехотни бази. Предимно летища за бомбардировачи. Навсякъде е равно и просторно, а и е близо до Европа. Идеално място за тази цел.