Полинг отново се обърна към бюрото.
— И вие какво му казахте?
— Че във Великобритания живеят шейсет милиона души и вероятно неколкостотин хиляди от тях се казват Тейлър. Името е доста често срещано. Казах му, че ако не разполага с допълнителна информация, наистина не мога да му помогна.
— А ще можете ли да помогнете на нас?
— Зависи дали вие разполагате с допълнителна информация.
— Разполагаме със снимки.
— Те може и да бъдат от полза в някакъв момент. Но не и в началото. Колко време е прекарал този Тейлър в Америка?
— Доста години, мисля.
— Значи няма база тук? Няма дом?
— Сигурна съм, че е така.
— Ами положението е безнадеждно — каза човекът. — Не разбирате ли? Аз работя с бази данни. И в Ню Йорк правите така, нали? Сметки, избирателни списъци, данъчни декларации, съдебни свидетелства, извлечения от кредитни карти, застрахователни полици и други подобни. Ако вашият мистър Тейлър не е живял тук много години, просто няма да се появи никъде в списъците.
Полинг не отговори.
— Много съжалявам — каза човекът. — Но можете да ме разберете, нали?
Полинг хвърли на Ричър поглед, който говореше: „Страхотен план, няма що.“ Тогава Ричър каза:
— Имаме и още нещо. Телефонен номер на най-близкия му роднина.
58
— Претърсихме апартамента на Тейлър в Ню Йорк — продължи Ричър. — Имаше стационарен телефон с десет предварително записани номера. Единственият английски номер беше отбелязан с буквата „С“. Предполагам, че това е майка му, баща му, брат му или сестра му. По-вероятно брат или сестра, защото според мен човек като Тейлър щеше да използва „М“ за майка си и „Т“ за татко. Значи „С“ означава Сам, Сали, Сара, сестра ми или нещо подобно. И сигурно са доста близки, иначе защо ще записва номера му в паметта на телефона? А щом са толкова близки, Тейлър не би се прибрал в Англия, без поне да му се обади. Защото човекът на име „С“ вероятно също има записан номера на Тейлър в паметта на телефона си и би се притеснил, ако той не отговаря вкъщи. Така че този човек вероятно ще знае всичко, което ни трябва.
— Какъв беше номерът? — попита детективът.
Ричър затвори очи и изрецитира номера с код 01144, който беше запомнил наизуст на Хъдсън Стрийт. Човекът на бюрото го записа в бележника си с тъп молив.
— Добре — каза той. — Махаме кода за международно избиране и го заместваме с нула.
И той направи точно това ръчно, като го задраска с молива си.
— После палим стария компютър и проверяваме в телефонния указател.
Детективът завъртя стола си към компютъра на масичката зад него, натисна клавиша за интервал и отвори екрана с парола, която Ричър не можа да види. После с помощта на мишката отвори прозорец, където въведе търсения телефонен номер.
— Тази програма ще ни даде само адреса — предупреди ги той. — Ще трябва да отидем на друго място, за да разберем самоличността на лицето, което живее там.
Той кликна върху „Търсене“ и след секунда на екрана се появи резултат.
— Грейндж Фарм — прочете детективът. — В Бишъпс Парджетър. Трябва да е някъде в провинцията.
— Къде точно? — попита Ричър.
— Ако се съди по пощенския код, някъде близо до Норич.
— Бишъпс Парджетър е името на града, така ли?
Детективът кимна.
— По-скоро е село. Сигурно съвсем малко. Може би са само десетина къщи и една норманска църква от тринайсети век. В графство Норфък в Източна Англия такива селца са много типични. Земеделски район, равен и ветровит, на североизток, някъде на двеста километра оттук.
— А името?
— Почакайте малко, ще стигна и дотам.
Човекът записа адреса в един файл и отвори друга база данни.
— Избирателните списъци — поясни той. — Почти винаги разчитам на тях. Информация с обществен достъп, съвсем законни и обикновено доста точни и надеждни. Ако, разбира се, търсените хора си правят труда да гласуват, което невинаги е така.
Той копира адреса в ново поле и натисна „Търсене“. Този път се наложи да чакат доста по-дълго. После екранът отново се промени.
— Готово — каза детективът. — На този адрес има двама гласоподаватели. Джаксън. Това е фамилията. Мистър Антъни Джаксън и, да видим, мисис Сюзан Джаксън. Ето откъде идва буквата „С“. Сюзан.
— Сестра — обади се Полинг. — Омъжена. Все едно историята с Хобарт се повтаря.
— Така — намеси се отново детективът. — А сега ще направим нещо друго. Този път не е съвсем законно, но тъй като сме се събрали само приятели и колеги, смятам да рискувам.
Той отвори нова база данни, този път с технически остарялата операционна система DOS.
— Крадена е — обясни той. — Затова графиката е толкова грозна. Но информацията си е същата. Базата данни на Министерството на здравеопазването и социалното осигуряване. Социалната държава в действие.
Той въведе името и адреса на Алтъни Джаксън, натисна още няколко клавиша и на екрана се показаха три нови имена и три редици от числа.
— Антъни Джаксън е на трийсет и девет, а съпругата му Сюзан е на трийсет и осем — прочете детективът. — Моминското й име е Тейлър. Имат едно дете, дъщеря, на осем години, и очевидно са й погодили лошия номер да я нарекат Мелъди.
— На мен ми харесва — обади се Полинг.
— Не и в Норфък — поклати глава детективът. — Сигурно доста я тормозят в училище.
— Отдавна ли живеят в Норфък? — попита Ричър. — Оттам ли са семейство Тейлър?
Детективът се придвижи по екрана.
— Нещастната Мелъди явно е родена в Лондон, така че по-скоро не.
Той излезе от DOS и отвори друга програма.
— Регистърът на недвижимите имоти.
Детективът вкара адреса и отново натисна „Търсене“. Резултатите се появиха веднага.
— Купили са къщата в Бишъпс Парджетър преди по-малко от година. По същото време са продали някакъв имот в южната част на Лондон. Значи вероятно са хора от големия град, решили да се върнат в провинцията. Често срещана приумица. Давам им най-много дванайсет месеца, преди да им писне.
— Благодаря — каза Ричър. — Оценяваме помощта ви.
Той взе тъпия молив на детектива от бюрото, извади плика на Пати Джоузеф от джоба си и написа на него „Алтъни, Сюзан и Мелъди Джаксън, Грейндж Фарм, Бишъпс Парджетър, Норфък“. После каза:
— Може би ще можете да забравите всичко това, ако човекът от Ню Йорк се обади отново.
— Замесени са пари, така ли?
— Много пари.
— Който дойде пръв, печели — отвърна човекът. — Рано пиле рано пее. И прочие. Забравям всичко, което знам.
— Благодаря — повтори Ричър. — Колко ви дължим?
— О, нищо не ми дължите — каза детективът. — Беше удоволствие за мен. Както казах, винаги се радвам да помогна на колеги.
Когато отново излязоха на улицата, Полинг каза:
