По трудния начин

— В Англия?

— Ако твоят човек от Пентагона потвърди, че наистина е заминал за там. Предполагам, че може да провери и до кого е седял в самолета. Има някаква вероятност да са били заедно.

— Не ми се вярва.

— На мен също. Но все пак може би трябва да се провери.

Така че Полинг отново си поигра на гоненица по телефоните на ООН, но след десет минути се отказа и остави съобщение на своя познат да провери дали Тейлър е пътувал заедно с някого.

— А сега какво? — попита тя.

— Сега ще чакаме твоят човек да се обади — отвърна Ричър. — А после ще си направим резервации за кола до летището и за полет до Лондон. Ако Тейлър наистина е отишъл там, което най-вероятно е така. Предполагам, че ще пътуваме с нощния полет довечера. Обзалагам се, че Лейн ще ме изпрати там, за да подготвя почвата. А после ще докара целия си екип, за да участват в самото убийство. И тогава ние ще се оправим с тях намясто.

Полинг вдигна очи към него.

— Значи затова обеща, че нито един полицай или прокурор в Америка няма да има нищо против.

Ричър кимна.

— Но пък колегите им в Англия със сигурност ще побеснеят.

Ричър прибра снимките на Пати Джоузеф в плика и го напъха в предния джоб на ризата си. Целуна Полинг на тротоара и тръгна към метрото. Малко преди пет следобед вече беше пред Дакота Билдинг.

Името. Утре.

Мисията е изпълнена.

Но той не влезе в сградата, а продължи напред, влезе в Сентръл Парк и се запъти към Стробъри Фийлд. Мемориалната плоча на Джон Ленън. Близо до мястото, където го бяха застреляли. Както повечето хора на неговата възраст, Ричър също смяташе „Бийтълс“ за част от младостта си. Все едно бяха осигурили музикалния фон на филма за живота му. Може би по тази причина харесваше англичаните.

Може би по тази причина не му се искаше да направи това, което се готвеше да направи.

Той докосна снимките в джоба си и отново проследи мислено цялата история, както я беше подредила Полинг. Нямаше никакво съмнение. Лошият беше Тейлър. Безспорно. Самият Ричър беше свидетел. Първо го беше видял до мерцедеса, а после до ягуара.

Без съмнение.

Може би просто нямаше как да бъде доволен от факта, че предава един лош човек на друг.

Но аз го правя за Кейт, припомни си Ричър. И за Джейд. За парите, които ще получи Хобарт.

Не за Лейн.

Дълбоко си пое въздух и вдигна лице за миг, за да улови последните лъчи на слънцето, преди то да се спусне зад високите сгради на запад. После се обърна и излезе от парка.

Едуард Лейн хвана двете снимки между палеца и показалеца си, сякаш държеше карти за игра, и зададе най-простия от всички въпроси:

— Защо?

— От алчност — отвърна Ричър. — Или злоба, или ревност, или всичко изброено.

— Къде се намира в момента?

— Предполагам, че е в Англия. Скоро ще разбера със сигурност.

— Как?

— Имам си източници.

— Наистина си добър.

— Не си виждал по-добър от мен.

Няма и да видиш.

Лейн му върна снимките и каза:

— Трябва да е имало и съучастник.

— Очевидно.

— Заради телефонните обаждания. Някой, който говори с американски акцент. Кой е той?

— Ще трябва да попиташ Тейлър.

— В Англия ли?

— Предполагам, че скоро не мисли да се връща в Щатите.

— Искам да го намериш.

— Първо ми дай парите.

Лейн кимна.

— Ще ги имаш.

— Искам ги сега.

— Сега ще получиш десет процента. Останалото, когато застана лице в лице с Тейлър.

— Искам двайсет процента сега.

Лейн не отговори.

— Или ще прежаля загубите и ще си тръгна — добави Ричър. — А ти можеш да се разходиш до някоя книжарница и да си купиш карта на Великобритания и карфица. Или по-добре огледало с дръжка.

— Петнайсет процента сега — каза Лейн.

— Двайсет — каза Ричър.

— Седемнайсет и половина.

— Двайсет. Или изчезвам.

— Господи боже — възкликна Лейн. — Добре де, двайсет процента веднага. Но ти също ще тръгнеш веднага, довечера. Ще ти дам един ден преднина. За умно момче като теб и толкова стига. Ние ще дойдем след двайсет и четири часа. И седмината. Аз, Грегъри, Грум, Бърк, Ковалски, Адисън и Перес. Би трябвало да сме достатъчно. Познаваш ли Лондон?

— Бил съм там.

— Ще отседнем в „Парк Лейн Хилтън“.

— И ще носите останалите пари?

— До последния цент — увери го Лейн. — Ще ти покажа парите, когато дойдеш в хотела, за да ни съобщиш къде е Тейлър. Ще ти ги дам, когато го видя.

— Добре — отвърна Ричър. — Съгласен съм.

Десет минути по-късно той отново беше в метрото и пътуваше в южна посока с двеста хиляди американски долара в брой, увити в найлонова торбичка от „Хоул Фудс“.

Ричър отиде в апартамента на Полинг, даде й торбичката и каза:

— Извади си каквото ти дължа и скрий останалото. Трябва да стигне на Хобарт, поне докато го подготвят за операциите.

Полинг пое торбичката с протегнати ръце, без да я приближава до себе си, все едно се страхуваше да не е заразна.

— Това парите от Африка ли са?

— Директно от Уагадугу — кимна Ричър. — С престой в килера на Едуард Лейн.

— Значи са мръсни пари — заяви тя.

— Покажи ми пари, които не са мръсни — отвърна Ричър.

Полинг помълча малко, после отвори торбичката, отдели няколко банкноти и ги остави на кухненския плот. Зави останалите и прибра пакета във фурната.

— Тук нямам сейф — обясни тя.

— Фурната ще свърши работа — отвърна Ричър. — Само гледай да не забравиш, че са вътре, и да я включиш да готвиш нещо.

Полинг взе четири банкноти от купчината на кухненския плот и му ги подаде.

— За дрехи — обясни тя. — Ще ти трябват. Тръгваме за Англия още довечера.