ако ритат и се борят. Първия ден е трябвало да чака с часове. А после е продължил да оставя същия интервал, за да не привлича вниманието.
— И за да създава илюзия за отдалеченост.
— Както предположи Грегъри — каза Ричър. — Той излезе прав, а аз не. Аз предположих, че са някъде в Катскилс.
— Било е основателно предположение.
Ричър не каза нищо.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Бих искал пак да се видя с твоя приятел от Пентагона.
— Не съм сигурна, че той ще се съгласи. Според мен не те хареса особено.
— И аз не се влюбих в него. Но това е среща по работа. Направи му предложение.
— Имаме ли нещо, което да му предложим?
— Кажи му, че ще извадим екипа на Лейн от играта, ако ни помогне с една дребна информация. На такова предложение няма да откаже. Десет минути с нас в някое кафене ще му донесат повече полза от десет години заседания в ООН. Една цяла банда от истински активни наемни войници завинаги ще излезе от играта.
— Наистина ли можем да му предложим такова нещо?
— Ще се наложи. Рано или късно от играта ще излязат или те, или ние.
Върнаха се пеш до кантората на Полинг. Ричър се настани на един от столовете за посетители в кабинета й, докато тя си поиграе на телефонна гоненица из сградата на ООН в търсене на своя познат. Той не беше особено ентусиазиран, но все пак се съгласи да се срещне с тях в същото кафене в три следобед.
— Времето лети — отбеляза Полинг.
— Винаги е така — каза Ричър. — Пробвай пак да позвъниш на Бруър. Чакаме новини от него.
Но Бруър все още не се беше върнал на работното си място, а мобилният му телефон беше изключен. Ричър се облегна и затвори очи.
Двамата излязоха да хванат такси в два следобед — много по-рано, отколкото трябваше, за всеки случай. Но веднага попаднаха на свободна кола, така че пристигнаха в кафенето с четирийсет минути по- рано. Полинг пак се опита да открие Бруър, но без успех. Тя затвори телефона си и го завъртя на масата като пумпал. Когато спря да се върти, антената му сочеше право към гърдите на Ричър.
— Ти имаш теория — каза му тя. — Нали? Като във физиката. Обща теория, която обяснява всичко.
— Не — отвърна Ричър. — Не всичко. Далеч съм от това. Все още ми липсва едно голямо парче от истината. Но вече знам името, което ще кажа на Лейн.
— Кое?
— Нека да изчакаме Бруър — каза Ричър.
После махна на сервитьорката. Беше същата като предишния път. Той поръча кафе. Донесоха им го в същите големи чаши и същия термос. Кафето беше също толкова горещо и също толкова обикновено на вкус.
Телефонът на Полинг звънна трийсет минути преди часа на уговорената среща с човека от Пентагона. Тя вдигна, каза името си, изслуша гласа от другата страна на линията и после каза адреса, на който се намираха. „В кафенето от източната страна на Второ Авеню, между 44-та и 45-а улица, в едно сепаре в дъното.“ После затвори телефона.
— Бруър — обяви тя. — Най-сетне. Ще дойде. Иска да говорим лично.
— Защо?
— Не каза.
— Къде се намира в момента?
— Излизаше от моргата.
— Тук ще станем много хора. Той ще пристигне едновременно с твоя човек.
— Моят човек няма да се зарадва. Според мен не обича да има много хора.
— Ако видя, че се отказва, ще изляза да говоря с него навън.
Но приятелят на Полинг от Пентагона дойде малко по-рано от уговорения час — най-вероятно за да огледа мястото предварително. Ричър го видя как спря на тротоара пред витрината и надникна вътре, за да разгледа лицата на клиентите едно по едно. Не бързаше. Не пропусна никого. Най-сетне остана доволен и отвори вратата. Енергично прекоси помещението и хлътна в тяхното сепаре. Носеше същия син костюм. Същата вратовръзка. Вероятно беше с чиста риза, но нямаше как да бъдат сигурни. Белите ризи с копченца на яките, закопчани догоре, много си приличат.
— Предложението ви ме притеснява — каза той. — Не подкрепям незаконните действия.
Но вместо това каза:
— Разбирам тревогата ви, сър. И ви давам думата си, че нито един полицай или прокурор в Америка няма да се усъмни, че постъпвам правилно.
— Честна дума?
— Честна офицерска.
Човекът се усмихна.
— А честната дума на джентълмен?
Ричър не се усмихна в отговор.
— Не правя тази разлика.
— Нито един полицай или прокурор в Америка?
— Гарантирам.
— Възможно ли е да се гарантира за това на практика?
— Гарантирам го абсолютно.
Човекът помълча малко, после попита:
— Какво искате от мен?
— Искам потвърждение на едно предположение, така че да не губя време и пари да го доказвам лично.
— Какво потвърждение?
— Искам проверка на едно име в пътническите списъци на полетите, които са излетели оттук през последните четирийсет и осем часа.
— Военни полети?
— Не, граждански.
— Това е въпрос, на който може да отговори само комисията за гражданска защита.
Ричър кимна.
— Ето защо искам вие да го проверите вместо мен. Не знам на кого да се обадя. Вече не. Но предполагам, че вие знаете.
— Кое летище? Кой полет?
— Не съм сигурен. Ще трябва да се поразровите. На ваше място бих започнал с летище „Кенеди“. Авиокомпании „Бритиш Еъруейс“, „Юнайтед“ или „Америкън“ до Лондон. Бих започнал от самолетите, които са излетели късно вечерта онзи ден. Ако не стане там, пробвайте самолетите, които са излетели от летище „Нюарк“. Ако и там не попаднете на името, пробвайте пак с „Кенеди“, но вчера сутринта.
— Само трансатлантическите полети?
— Това е предположението ми в момента.
— Добре — каза бавно човекът, сякаш си отбелязваше нещо наум.
После попита:
— Кого да търся? Някой от екипа на Едуард Лейн?
