— Огромен. Но преди да стане модерно военният бюджет да се преразпределя за мирни цели. Тогава много сметки се орязаха.
Асансьорът спря на дванайсетия етаж и вратата се отвори. Коридорът беше оформен с червени тухли и бяла боя, а единственото осветление идваше от редица телевизионни екрани, разположени ниско зад стъклени прегради. Всички екрани светеха в тъмновиолетово.
— Еха — отбеляза Полинг.
— Твоята сграда ми харесва повече — каза Ричър.
Двамата завиха наляво и намериха крайната врата вдясно по коридора. На нивото на очите имаше шпионка, номер на апартамента и черна табелка, на която пишеше „Тейлър“. Намираха се в североизточния ъгъл на сградата. В коридора цареше тишина и се долавяше леко ухание на освежител за въздух или на почистващи препарати.
— Колко ли плаща за такова място? — попита Ричър.
— Наем ли? — попита Полинг.
Тя определи на око разстоянието между вратите, за да прецени колко са големи апартаментите, и отвърна:
— Малък апартамент с две спални, значи около четири хиляди на месец. В такава сграда може би четири хиляди двеста и петдесет.
— Много е.
— Не и когато изкарваш двайсет и пет хиляди месечно.
Звънецът на асансьора звънна вдясно от тях и от него излезе мъж със зелена униформа и кожен колан за инструменти. Човекът от персонала. Той ги доближи и извади връзка ключове от джоба си. Не ги попита нищо. Просто отключи вратата на Тейлър, бутна я навътре и отстъпи крачка назад.
Ричър влезе пръв. Апартаментът изглеждаше празен. Въздухът беше горещ и задушен. От вратата се влизаше във фоайе, голямо колкото телефонна кабина, наляво имаше кухня, а надясно — гардеробна. Дневната беше право напред, а отляво бяха вратите на двете спални — едната по-голяма от другата. Кухнята и дневната бяха безупречно чисти и подредени. Обзавеждането беше в стил модернизъм от средата на века — сдържано и изискано. Тъмен паркет, стени в бледи цветове, дебели вълнени килими. Имаше бюро от явор. Кресло и табуретка за крака с дизайн на Чарлс Име, разположени срещу канапе на Флорънс Нол. Фотьойл на Льо Корбюзие и масичка за кафе на Ногучи. Стилно.
Скъпо. Класически мебели. Ричър ги разпознаваше от фотографиите в списанията, които беше чел. На стената имаше оригинална картина. Градски пейзаж с акрилни бои на платно — жизнен, енергичен и ярък. Имаше много книги, подредени прегледно по азбучен ред. Малък телевизор. Много дискове и висококачествена уредба, която имаше само слушалки. Нямаше колони. Внимателен човек. Добър съсед.
— Много елегантно — отбеляза Полинг.
— Англичанин в Ню Йорк — каза Ричър. — Сигурно е пиел чай.
По-голямата спалня беше почти спартански обзаведена. Бели стени, голямо легло, сиви завивки, италианска лампа за четене на нощната масичка, още книги и още една картина на същия художник. В гардеробната имаше лост за закачалки и рафтове. На закачалките имаше много костюми, сака, ризи и панталони, изрядно подредени по сезони и цветове. Всички дрехи бяха чисти и изгладени. Всички закачалки бяха на еднакво разстояние една от друга. На рафтовете бяха наредени тениски, бельо и чорапи. Купчините бяха спретнато подредени и еднакво високи. На най-долния рафт имаше обувки. Всички бяха солидни английски обувки като тези на Ричър, черни и кафяви, лъснати до блясък. Във всички обувки бяха поставени кедрови ароматизатори.
— Изумително — каза Полинг. — Искам да се омъжа за този човек.
Ричър не каза нищо и продължи към втората спалня. Точно там парите, волята или ентусиазмът на собственика бяха свършили. Беше малко необзаведено помещение. Сякаш никой не живееше в него. Беше тъмно, горещо и влажно. На тавана нямаше крушка. Вътре нямаше нищо друго, освен две тесни железни легла. Бяха поставени едно до друго. Върху тях имаше използвани завивки и възглавници, вдлъбнати от спане. Прозорецът беше закрит с черен плат. Платът беше залепен със скоч за стените — отгоре, отдолу и от двете страни. Но лепенката беше махната от едната страна, така че платът да може да се повдигне, за да се вижда навън или за да влезе въздух.
— Това е — каза Ричър. — Тук са държали Кейт и Джейд.
— Кой ги е държал тук? Човекът, който не може да говори?
— Да — отвърна Ричър. — Човекът, който не може да говори, ги е скрил тук.
52
Полинг пристъпи по-близо до леглата и се наведе, за да огледа възглавниците.
— Дълги тъмни косми — каза тя. — От момиче и жена. Въртели са се цяла нощ.
— Нищо чудно — отвърна Ричър.
— Може би дори две нощи.
Ричър се върна в дневната, за да провери бюрото. Човекът от персонала го наблюдаваше, застанал на прага. Бюрото беше също толкова подредено, колкото и гардеробната, но в него нямаше нищо интересно. Лични документи, финансови документи и договори за наем на апартамента. Първото име на Тейлър се оказа Греъм. Имаше британско гражданство и разрешително за пребиваване в САЩ. Имаше социална осигуровка, застраховка „Живот“ и пенсионна осигуровка. На бюрото имаше телефон. Беше стилен многофункционален апарат, марка „Сименс“. Изглеждаше нов и наскоро инсталиран. Имаше десет бутона за бързо избиране с хартиени табелки в пластмасови джобчета. На табелките бяха написани само инициали. Най-горният номер беше на „Л“. Ричър предположи, че това е Лейн. Той натисна бутона и на сивото прозорче с ясни цифри се изписа телефонен номер, който започваше с код 212. Манхатън. Вероятно Дакота Билдинг. Той натисна всички бутони един по един. В сивото прозорче се появиха последователно три номера с 212, три с 917, два със 718 и един по-дълъг номер, който започваше с 01144. Всички номера с 212 вероятно бяха в Манхатън. Сигурно на приятели, може би включително и на Грегъри, защото на едната табелка пишеше „Г“. Номерата с код 917 бяха на мобилни телефони. Може би на същите хора в случай, че са извън къщи, или пък на такива, които изобщо нямаха стационарен телефон. Кодът 718 означаваше Бруклин. Може би на приятели, които не можеха да си позволят наемите в Манхатън. Дългият номер с код 01144 беше във Великобритания. Може би на семейството. Буквата на табелката беше „С“. Може би майка или баща.
Ричър си поигра още малко с бутоните на телефона, приключи с бюрото и се върна във втората спалня. Полинг стоеше до прозореца и озадачено гледаше навън през тесния процеп.
— Странно — каза тя. — Нали? Били са точно в тази стая. Може би гледката оттук е последното нещо, което са видели.
— Не са убити тук. Прекалено трудно е да се изкарат труповете.
— Не буквално последното нещо. Имах предвид последното нормално нещо от предишния им живот.
Ричър не каза нищо.
— Усещаш ли присъствието им? — попита Полинг.
— Не — отвърна Ричър.
Той почука по стената с кокалчетата на пръстите си, после приклекна и почука по пода. Стените бяха тухлени, а подът създаваше впечатление за бетон под паркета. Един апартамент под наем беше странно място за държане на заложници, но този изглеждаше достатъчно сигурен. Ако ги сплашиш сериозно, за да не вдигат шум, съседите нямаше да разберат почти нищо. Или съвсем нищо. Както беше казала Пати Джоузеф, този град беше невероятно анонимен. Човек можеше да живее някъде с години, без да види съседите си.
— Смяташ ли, че има портиер двайсет и четири часа в денонощието? — попита той.
— Съмнявам се — отвърна Полинг. — Не и в центъра. Поне в моя блок няма. Сигурно само денем. Може би до осем вечерта.
— Може би това обяснява закъсненията. Той не може да ги вкара в сградата, когато има портиер. Не и
