По трудния начин

— Не, сериозно — каза. — Имаме да вършим работа.

— Може ли да се върнем в твоята кантора? Искам да проверя нещо.

На Бароу Стрийт беше тихо, но Четвърто Авеню беше задръстено от хората в обедна почивка. По тротоарите се разминаваха тълпи. Ричър и Полинг бяха принудени да се движат с тяхното темпо. Беше по- бавно, отколкото им се искаше, но нямаха друг избор. Пешеходният трафик се задръстваше по същия начин, както автомобилния. Разстоянието, което иначе можеха да изминат за пет минути, им отне десет. Вратата на входа под кантората на Полинг вече беше отключена. Другите наематели бяха отворили офисите си още преди няколко часа. Полинг и Ричър се изкачиха по стълбите, тя отключи вратата и двамата влязоха в антрето. Ричър влезе преди нея в кабинета, където бяха етажерките с книги и компютърът.

— Какво искаш да провериш? — попита тя.

— Първо телефонния указател — отвърна Ричър. — На „Т“

Тя свали телефонния указател от етажерката и го отвори на бюрото. Имаше много хора на име Тейлър. Името беше доста често срещано.

— С коя буква започва първото му име? — попита Полинг.

— Нямам представа. Започни от адресите. Търси частни лица от Уест Вилидж.

Полинг започна да отбелязва с молив имената в полето на страницата на указателя, като се ръководеше от най-широкото определение за границите на квартала. Излязоха седем имена. Адресите бяха на 8-а улица, „Банк“, „Пери“, „Съливан“, 12-а улица, „Хъдсън“ и Уейвърли Плейс.

— Започни от „Дъдсън“ — каза Ричър. — Провери в градския атлас къде точно се намира адресът.

Полинг разтвори атласа върху телефонния указател и го плъзна надолу, докато горният му ръб не застана под името на Тейлър от „Хъдсън“. После прелисти страниците на атласа, докато намери адреса в него. Накрая вдигна очи към Ричър.

— Точно по средата между „Лерой“ и „Кларксън“ — каза тя.

Той не отговори.

— Какво става тук?

— Ти как смяташ?

— Човекът без език е познавал Тейлър? Живял е с него? Работил е с него? Той го е убил, така ли?

Ричър не отговори.

— Чакай малко — каза Полинг. — Вътрешният човек е Тейлър, нали? Той е откраднал ключовете от колата. Той е спрял колата пред „Блумингдейлс“ точно на мястото, което му е посочил другият човек. Ти от самото начало не можеше да си обясниш първото отвличане. А това е единственото възможно обяснение.

Ричър продължи да мълчи.

— Дали наистина са намерили Тейлър в реката?

— Ще разберем, когато Бруър се обади.

— Яхтеното пристанище е доста далеч на север от центъра. А, изглежда, всичко в тази история се случва в центъра.

— Приливът навлиза по река Хъдсън чак до моста „Тапан Зий“. Технически погледнато, в тази си част Хъдсън е естуар, а не река. Удавникът може да плава не само на юг, но и на север.

— Какво точно става?

— Работим по всички подробности и проверяваме всички следи. Това става. Работим по трудния начин. Стъпка по стъпка. Следващата ще бъде да посетим дома на Тейлър.

— Сега ли?

— Защо не?

— Ще успеем ли да влезем?

— Ако не се опитаме, със сигурност няма.

Полинг взе лист хартия и преписа името „Г. Тейлър“ и адреса от телефонния указател.

— Чудя се какво ли означава „Г“ — подхвърли тя.

— Не забравяй, че е англичанин — отвърна Ричър. — Може да е Гилбърт. Или Гилън, или Глин, или дори Годфри или Галахад.

Двамата отново тръгнаха пеш. От горещината на обедното слънце млякото в захвърлените чаши от кафе в контейнерите за боклук издаваше остра миризма. Улиците бяха задръстени от камиони и таксита. Шофьорите натискаха клаксоните, за да предотвратят потенциалното закъснение. От климатиците на втория етаж на едри капки се стичаше кондензирана влага. По улиците се тълпяха амбулантни търговци, които пробутваха фалшиви часовници, чадъри и аксесоари за мобилни телефони. Градът в целия му хаотичен блясък. Ричър обичаше Ню Йорк повече от всички други градове. Харесваше му естественото нехайство, което цареше навсякъде в него, припряната блъсканица и пълната анонимност.

По Хъдсън Стрийт между „Лерой“ и „Кларк“ имаше сгради от западната страна, а от източната беше Джеймс Уокър Парк. Номерът на Тейлър представляваше шестнайсететажен тухлен паралелепипед. Входната врата не биеше на очи, но фоайето изглеждаше прилично. Ричър забеляза само един самотен човек в портиерната. Нямаше отделен пазач на тротоара. Така беше по-лесно. С един човек винаги е по- лесно, отколкото с двама. Няма свидетели.

— Как ще подходим? — попита Полинг.

— По най-лесния начин — отвърна Ричър. — Директно.

Те отвориха вратата и влязоха. Фоайето беше облицовано в тъмен варовик, с акценти от полиран метал. Подът беше от гранит. Оформление по последна мода — или поне предпоследна. Ричър отиде направо при портиера, който вдигна поглед към него и Ричър посочи към Полинг.

— Ето какво предлагаме — каза той. — Тази дама ще ти даде четиристотин долара, ако ни пуснеш в апартамента на мистър Тейлър.

Лесният начин. Директен подход. Портиерите също са хора. А сумата беше добре подбрана. Четиристотин беше малко необичайно число. Не беше изтъркано. Не влизаше през едното ухо само за да излезе от другото. Приковаваше вниманието. Беше достатъчно голяма сума, за да прозвучи сериозно. Опитът на Ричър показваше, че поражда и непреодолимо желание човек да се пазари за петстотин. Опитът на Ричър показваше също така, че след като човек веднъж се е поддал на изкушението да се пазари, битката е спечелена. Като проституцията. След като веднъж е установен принципът на действие, остава да се уточни само конкретната сума.

Портиерът хвърли поглед наляво и надясно. Не видя никого.

Няма свидетели. Така е по-лесно.

— Сами ли искате да влезете?

— Нямам претенции — отвърна Ричър. — Ела с нас. Или изпрати някой от персонала.

Човекът помисли малко. После каза:

— Добре, ще изпратя някой от персонала.

Но ще задържиш парите за себе си, нали, помисли си Ричър.

— Петстотин долара — каза човекът.

— Става — отвърна Ричър.

Полинг отвори дамската чанта и портфейла си, наплюнчи палец и преброи пет банкноти по сто долара. Сгъна ги върху показалеца си и ги плъзна по плота на рецепцията.

— Дванайсетият етаж — каза пазачът. — Завивате наляво и отивате до крайната дясна врата по коридора. Човекът от персонала ще ви чака там.

Той посочи към асансьорите и взе една радиостанция, за да се обади на колегата си. Ричър и Полинг отидоха до асансьора и натиснаха бутона за повикване. Вратата се отвори, сякаш само тях беше чакала.

— Дължиш ми много пари — отбеляза Полинг.

— Ще ти ги върна — каза Ричър. — Довечера ще бъда богат човек.

— Надявам се персоналът в моята сграда да не е като този.

— Надявай се. Влизал съм в сума ти сгради едно време, когато работех.

— Имаше ли специален бюджет за подкупи?