Полинг си проби път през боклука до основата на стълбата и подхвърли ключовете на Ричър. Той ги хвана — едните с лявата, другите с дясната ръка. И двата комплекта бяха на хромирани пръстени с черна кожена плочка, на която имаше емайлиран символ на марката. Тривърхата звезда на мерцедес и синьо- бялата самолетна перка на беемве. И на двата пръстена имаше по един голям ключ за кола и едно дистанционно. Той ги издуха от прахта и боклуците и ги прибра в джоба си. После се наведе над дупката и протегна ръка към Полинг. Когато я издърпа от стълбата, тя се изтупа и няколко пъти ритна силно във въздуха, за да се отърве от боклуците по обувките си.
— И сега? — попита.
— Един на един — отвърна той.
Той затвори червената врата, отново промуши ръката си през дупката в стъклото и заключи отвътре. Внимателно измъкна ръка и натисна дръжката. Вратата не помръдна.
— Цялата история с пощенската кутия беше само блъф — обясни той. — Безсмислица, която да отвлича вниманието. Човекът вече е имал ключове от колите. Взел е резервните ключове от шкафа в кабинета на Лейн. Там има всякакви неща за колите. Някои от резервните ключове бяха описани, а някои липсваха.
— Значи си бил прав за времето.
Ричър кимна.
— Човекът е бил в апартамента над кафенето. Седял е на стола и е гледал през прозореца. Наблюдавал е Грегъри, когато е паркирал в единайсет и четирийсет, и го е видял да си тръгва, но после не го е проследил до Спринг Стрийт. Не е имало нужда. Просто е излязъл от тази врата, прекосил е Шесто Авеню и е използвал резервния ключ, който е носел в джоба си. Веднага, много по-близо до единайсет и четирийсет, отколкото до полунощ.
— А после е действал по същия и със синьото беемве на втората сутрин.
— Абсолютно вярно — кимна Ричър. — Наблюдавах проклетата врата в продължение на двайсет минути, а той дори не се доближи до нея. Изобщо не е идвал на юг от Хаустън Стрийт. Качил се е в беемвето две минути след като Грегъри е слязъл от него.
— Ето защо е искал точно тези коли. Трябвало е да отговарят на ключовете, които е откраднал.
— Именно това ми направи впечатление, когато Грегъри ме качи в колата си първата вечер. Тогава той я отключи с дистанционното от три метра разстояние, както би направил всеки. Но предишната вечер онзи човек не отключи така мерцедеса. Той отиде до него и пъхна ключа в ключалката. Вече никой не прави така, нали? Но той не е имал друг избор, защото не е имал дистанционно. В него е бил само резервният ключ. Това обяснява и защо е използвал ягуара за последната вноска. Искал е да може да го заключи от другата страна на улицата, веднага след като Бърк остави парите в колата. От съображения за безопасност. А е можел да направи това само с ягуара, защото е бил единствената кола, за която е имал дистанционно.
Полинг не каза нищо.
— Тогава подхвърлих на Лейн, че човекът е използвал ягуара, за да го подразни. Да му напомни за отвличането. Но истинската причина не е била психологическа, а чисто практическа.
Полинг помълча още малко и каза:
— Да, но така пак излиза, че е имало вътрешен човек. Нали? Няма друг начин. Защото как иначе ще откраднат резервните ключове? От друга страна, ти вече отхвърли предположението за вътрешен човек. Реши, че не е имало такъв.
— Мисля, че намерих обяснение.
— Кой е бил?
— Човекът без език. Той е ключът към цялата загадка.
51
Полинг и Ричър се върнаха през сладкарския магазин и излязоха на тротоара преди осем и половина сутринта. Преди девет вече бяха в кантората на Полинг на Четвърто Авеню.
— Време е да потърсим Бруър — каза Ричър. — И Пати Джоузеф.
— Бруър още спи — отвърна Полинг. — Той работи до късно.
— Днес ще работи от рано. Трябва да се задейства, защото ни е нужно сигурно доказателство за самоличността на трупа от Хъдсън.
— Тейлър?
— Трябва да разберем със сигурност дали наистина е Тейлър. Не се съмнявам, че Пати има негова снимка. Мога да се хвана на бас, че има снимки на всички хора, които някога са влизали или излизали от Дакота Билдинг. Ако даде ясна снимка на Бруър, той може да отиде до моргата и да провери дали наистина е Тейлър.
— Пати не е най-подходящият човек за съюзник. Тя иска да накаже Лейн, а не да му помага.
— Ние не помагаме на него. Нали ти обясних?
— Не съм сигурна, че Пати ще схване разликата.
— Трябва ни само една скапана снимка. Пати ще се напъне малко.
Така че Полинг се обади на Пати Джоузеф. Пати потвърди, че наистина има снимки на всички хора от екипа на Лейн през четирите години, откакто живееше в апартамента отсреща. Отначало не искаше да им ги даде. После обаче осъзна, че с разпознаването на трупа на Тейлър ще притиснат Лейн. Така че се съгласи да избере най-добрата снимка на Тейлър и да я даде на Бруър. Полинг се обади и на Бруър, за да го събуди. Макар и неохотно, той се съгласи да мине за снимката. В неговия случай имаше и елемент на личен интерес. Ако установеше самоличността на трупа от неразкрито престъпление, щеше да си спечели няколко червени точки в полицейското управление.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Сега ще закусваме — отвърна Ричър.
— Имаме ли време? Лейн очаква името днес.
— „Днес“ означава до полунощ.
— А какво ще правим след закуска?
— Може би ще искаш да си вземеш душ.
— Няма нужда. В мазето не беше толкова зле.
— Нямах предвид мазето. Мислех си да вземем кафе и кроасани и да отидем у вас. А последния път, когато бяхме там, и двамата си взехме душ.
— Ясно — каза Полинг.
— Само ако ти искаш.
— Знам къде пекат божествени кроасани.
Два часа по-късно Ричър подсушаваше косата си с една от нейните хавлиени кърпи и се чудеше дали да послуша интуицията си. Поначало той не беше голям почитател на интуицията. Най-често ставаше въпрос за необосновано налучкване, което не водеше доникъде и само губеше време. Но докато чакаха новини от Бруър, имаше време за губене, а нямаше никаква посока. Полинг излезе от спалнята. Изглеждаше зашеметяващо. Обувки, чорапи, тясна пола, копринена блуза, всичко в черно. Сресана и леко гримирана. Със страхотни, открити, честни и интелигентни очи.
— Колко е часът? — попита тя.
— Единайсет и тринайсет — отвърна той. — Плюс-минус една минута.
— Все някога ще ти се наложи да ми обясниш как го правиш.
— Ако разбера, ще кажа първо на теб.
— Дълга закуска — отбеляза Полинг. — Дълга, но интересна.
— И на мен ми се стори така.
— А сега какво?
— Можем да обядваме — предложи той.
— Аз още не съм гладна.
— Можем да пропуснем частта с яденето.
Тя се усмихна.
