По трудния начин

— Твоят човек се е обадил?

Тя кимна.

— Тейлър е отлетял с „Бритиш Еъруейс“ за Лондон по-малко от четири часа, след като Бърк е оставил парите в ягуара.

— Сам?

— Явно. Поне не знаем друго. На мястото до него в самолета е имало някаква англичанка. Разбира се, това не означава, че не е имал съучастник, който се е качил отделно от него и е седнал на друго място. Доста елементарна предпазна мярка. В този самолет е имало шейсет и седем пълнолетни американци, които са се качили сами.

— Твоят човек всичко е проверил.

— Да, така е. Изпрати ми списъка на пътниците по факса. Включително и списъка от багажното отделение. Тейлър е бил с три чанти.

— Платил ли е за свръхбагаж?

— Не. Но все пак е пътувал в бизнес класа. Може би са си затворили очите.

Ричър погледна парите.

— Четиристотин долара не са ли прекалено много за дрехи?

— Не — отвърна Полинг. — Не и ако ще пътуваш с мен.

Бил съм военен полицай. Правил съм всичко. Така беше казал Ричър на Хобарт. Но се оказа, че не е вярно. Защото трийсет минути по-късно вече правеше нещо за пръв път в живота си. Купуваше си дрехи от скъп магазин за конфекция. Беше в „Мейсис“ на Хералд Скуеър и стоеше пред касата в отдела за мъжка мода, като държеше в ръцете си сив панталон, сиво сако, черна тениска, черен пуловер с остро деколте, чифт черни чорапи и чифт бели боксерки. Изборът му беше донякъде ограничен от размерите, които имаха в наличност. В частност — дължината на ръцете и гръдната обиколка. Ричър се притесни, че кафявите му обувки няма да отиват на дрехите му. Полинг му каза да си купи и нови обувки. Той се възпротиви. Не можеше да си ги позволи. Но тя го успокои, че кафявите обувки се комбинират съвсем прилично със сиви панталони. Когато му дойде редът, Ричър плати в брой — триста деветдесет и шест долара. Върна се в апартамента на Полинг, взе си душ, преоблече се и премести смачкания си паспорт и плика със снимките на Пати Джоузеф от джоба на старите панталони в джоба на новите. Извади сгъваемата четка за зъби от джоба на старата си риза и я премести в джоба на новото сако. Събра старите си дрехи и отиде да ги изхвърли в шахтата. После двамата с Полинг мълчаливо изчакаха във фоайето на сградата колата, която ги откара до летището.

56

Полинг беше запазила места в бизнес класата на същия полет, който Тейлър беше хванал преди четирийсет и осем часа. Може би дори беше съшият самолет, ако се връщаше още на следващия ден. Но не беше възможно нито един от тях двамата да седи на същото място като Тейлър. Те бяха на двойка кресла до прозореца, а според списъка на пътниците, с който разполагаха, Тейлър беше седял на едно от четирите места в средата на салона.

Самите места представляваха странни конструкции с формата на вана, които бяха обърнати в срещуположни посоки. Мястото на Ричър до прозореца гледаше обратно на посоката на полета, а мястото на Полинг гледаше напред, към кабината. В рекламната брошура се твърдеше, че седалките се превръщат в истински легла, което може би беше приложимо за Полинг, но на Ричър не му достигаха около трийсет сантиметра. Поне начинът, по който бяха разположени, даваше известна компенсация. Ричър щеше да прекара следващите седем часа, обърнат право към нея, което му се струваше доста приятна задача.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Ние ще намерим Тейлър, Лейн ще се оправи с него, а после аз ще се оправя с Лейн.

— Как?

— Ще измисля нещо. Както каза Хобарт, на война всичко е импровизация.

— Ами останалите?

— Ще реша намясто. Ако преценя, че екипът ще се разпадне, когато Лейн го няма, ще оставя другите живи. Но ако някой от тях прояви желание да заеме мястото му, ще се наложи да очистя и него. И така нататък, докато екипът наистина се разпадне.

— Доста брутално.

— В сравнение с какво?

Полинг смени темата.

— Няма да е лесно да открием Тейлър.

— Англия е малка страна.

— Не чак толкова.

— Нали намерихме Хобарт?

— С чужда помощ. Дадоха ни адреса му.

— Ще се справим някак си.

— Как?

— Имам план.

— Кажи ми го.

— Познаваш ли някакви частни детективи във Великобритания? Съществува ли нещо като сдружение на частните детективи?

— Имам няколко номера.

— Добре тогава.

— Това ли е планът ти? Да наемеш частен детектив в Лондон?

— Местни експерти — обясни Ричър. — Винаги вършат работа.

— Можеше да го направим по телефона.

— Нямахме време.

— Само в Лондон живеят осем милиона души — каза Полинг. — А освен това има Бърмингам, Манчестър, Шефилд и Лийдс. И сума ти провинция. Котсуолдс. Стратфорд на Ейвън. Шотландия и Уелс. Тейлър е излязъл от летище „Хийтроу“ преди два дни. Вече може да е навсякъде. Дори не знаем къде е роден.

— Ще се справим някак си — повтори Ричър.

Полинг взе възглавница и одеяло от една стюардеса и спусна седалката. Ричър я погледа как спи, после той също легна със свити крака и глава, притисната в стената на своеобразната вана. Осветлението в салона беше синкаво и меко, а съскането на двигателите действаше успокояващо. Ричър обичаше да лети. Да заспи в Ню Йорк и да се събуди в Лондон беше като сбъдната мечта.

Събуди го стюардесата, която носеше закуската. Като в болница, помисли си той. Будят те, когато стане време за хранене. Но закуската беше хубава. Чаши с горещо кафе и хапки с бекон. Той изпи шест и изяде шест. Полинг го наблюдаваше с възхищение.

— Колко е часът? — попита тя.

— Пет без пет — отвърна Ричър. — Сутринта. Което в тази часова зона означава десет без пет сутринта.

Чуха се приглушени сигнали и светнаха табелки, които обявяваха, че се снижават към летище „Хийтроу“. По-северната географска ширина на Лондон означаваше, че в десет сутринта в края на лятото слънцето е високо в небето. Пейзажът под тях беше облян в светлина. В небето се гонеха облачета, които хвърляха сенки върху полята. Чувството за ориентация на Ричър не беше толкова добро, колкото чувството му за време, но все пак предположи, че са заобиколили града и подхождат към летището от изток. После самолетът направи остър завой и той се досети, че ги задържат. „Хийтроу“ беше известно с натоварения си трафик. Щяха да се завъртят над Лондон поне веднъж, а може би и два пъти.

Ричър подпря челото си на илюминатора и се загледа надолу. Видя Темза, която блестеше на слънцето