— Да, представляваме една голяма селскостопанска корпорация от Съединените щати. Търсим ферми, в които да инвестираме. И предлагаме много щедри комисиони за съдействие.
— Колко щедри? — попита Кемп.
— Обикновено става дума за процент от цената на имота.
— Какви ферми търсите? — попита той.
— Вие ни кажете. Обикновено се спираме на добре поддържани и функциониращи имоти, които не са стабилни по отношение на собствеността.
— Това пък какво означава, по дяволите?
— Хубави ферми, които наскоро са били купени от аматьори. Но ги искаме бързо, преди да са ги съсипали.
— Грейндж Фарм — каза Кемп. — Ето тия са истински аматьори. Хванаха се с органично земеделие, по дяволите.
— Чухме за тази ферма.
— Би трябвало да е първа във вашия списък. Точно това, което описахте. Захапали са повече, отколкото могат да глътнат. И то когато и двамата си седят вкъщи. А те не си седят постоянно. Сега например мъжът беше сам във фермата. А един човек не може да обработва толкова голямо място. Особено ако е аматьор, по дяволите. Имат и излишно много дървета. От дърветата не падат пари.
— Грейндж Фарм звучи обещаващо — съгласи се Ричър. — Но ние чухме, че и някой друг души там. Наскоро са го видели в самия имот. Може би е човек от конкуренцията.
— Нима? — възкликна Кемп.
Очевидно беше развълнуван от перспективата за съперничество. После изведнъж чертите му се отпуснаха разочаровано.
— Не, сетих се за кого говорите. Никаква конкуренция не е той. Брат е на жената. Дойде да живее при тях.
— Сигурен ли сте? — попита Ричър. — За нас това има значение, защото трябва да местим повече хора на друго място.
Кемп кимна.
— Той дойде да се запознаем. Каза, че се връща отнякъде, но вече няма да се скита по чужбина. Пусна пратка до Америка. С въздушна поща. Тук рядко се случва такова нещо. Хубаво си поговорихме.
— Значи сте сигурен, че възнамерява да остане дълго? Това има значение.
— Така ми каза — отвърна старецът.
— Какво точно изпрати до Америка? — попита Полинг.
— Е, не ми каза. Но адресът беше на някакъв хотел в Ню Йорк. Нямаше име на получателя, а само номер на стая, което ми се видя странно.
— Познаваше ли се какво има в пратката? — попита Ричър.
Фермерът в бара беше казал: „Пъха си носа навсякъде.“
— Стори ми се, че е тънка книга — отвърна Кемп. — С малко страници. Стегната с ластик. Може да е била взета назаем. Не че съм опипвал пакета.
— Той не попълни ли митническа декларация?
— Сложихме лепенка „печатни материали“. За такива пратки не се попълва декларация.
— Благодаря ви за съдействието, мистър Кемп — каза Ричър.
— Ей, ами комисионата за имота?
— Ще я получите, когато приключим с него — отвърна Ричър.
Изведнъж му стана студено.
Дейв Кемп не предлагаше кафе в пластмасови чаши, така че двамата си купиха кока-кола и шоколадови десертчета и спряха да ги изядат край пътя на два километра на запад, откъдето можеха да наблюдават предния вход на къщата. Там все още всичко беше неподвижно. Не се виждаха светлини, а тънката струйка дим се извиваше настрани, понесена от вятъра.
— Защо се интересуваше от пратката до Щатите? — попита Ричър.
— По навик — отвърна Полинг. — Питам за всичко, особено ако не съм сигурна какво може да се окаже важно. Освен това ми се стори странно. Тейлър току-що се е измъкнал и първото, което върши, е да пусне пратка? Какво ли е било?
— Може би нещо за неговия партньор — отвърна Ричър. — Сигурно той все още е в Ню Йорк.
— Трябваше да разберем и адреса. Но все пак се справихме доста добре. Обяснението ти беше много логично. Връзва се чудесно със снощи, с фалшивото дружелюбие в бара. Ако Кемп разкаже на всички за нас, Тейлър просто ще приеме, че си измамник и се опитваш да изкараш бързи пари, като изкупуваш ферми на половин цена.
— Да, много добре се справям с лъжите — съгласи се Ричър. — За съжаление.
После обаче бързо млъкна, защото забеляза някакво движение в далечината. Вратата на къщата се отвори. Над земята се стелеше сутрешна мъгла, слънцето беше от другата страна и разстоянието беше толкова голямо, че едва се виждаше, но той все пак успя да различи четири човешки фигури. Две по- големи, една малко по-дребна и една много по-дребна. Може би двама мъже, жена и дете. Може би момиченце.
— Станаха — каза той.
— Едва ги различавам — отвърна Полинг. — Четирима са. Сигурно са се събудили от изстрела на плашилото. Все пак е по-силен от кукуригане. Това са семейство Джаксън и Тейлър, нали така? Мама, татко, Мелъди и любимият й чичо.
— Трябва да са те.
И четиримата носеха нещо на раменете си. Дълги прави пръчки. Бяха подходящи по размер за възрастните, но прекалено големи за момиченцето.
— Какво правят? — попита Полинг.
— Това са мотики — каза Ричър. — Излизат на полето.
— Ще плевят, така ли?
— Органично земеделие. Не използват хербициди.
Миниатюрните фигурки се скупчиха и тръгнаха на север, като се отдалечаваха от пътя. Скоро се стопиха и изчезнаха. Бледите сенки в мъглата, които продължаваха да се виждат, бяха по-скоро илюзия, отколкото истина.
— Значи той остава — каза Полинг. — Нали така? Явно остава. Човек не отива да плеви със сестра си, ако си мисли да бяга.
Ричър кимна.
— Видяхме достатъчно — каза той. — Работата е свършена. Да се връщаме в Лондон и да чакаме Лейн.
62
На връщане към Лондон попаднаха в задръстване. Хиляди хора работеха в града, но живееха на друго място и пътуваха всеки ден. Задръстването беше колосално. Струваше им се, че на стотици километри наоколо Англия се състои само от две неща: Лондон и спалните помещения на хората, които работят в Лондон. Градът беше като гигантски магнит, който привличаше всичко към себе си.
Според атласа на Ричър магистрала М–11 беше само една от двайсетина подобни пътни артерии, които захранваха английската столица. Той предполагаше, че и останалите са така претъпкани с миниатюрни телца, които градът щеше да изплюе в края на работния ден.
