— Кажи къде е Тейлър — отвърна Лейн.
— Първо ти.
— Знаеш ли къде е?
Ричър кимна.
— Да, знам. Два пъти установих визуален контакт. Снощи и тази сутрин. Само преди няколко часа.
— Добър си.
— Знам.
— Тогава ми кажи къде е.
— Първо ми покажи парите.
Лейн не отговори. В тишината Ричър чу как уморената майка казва: „Нарисувай Бъкингамския дворец.“ После той каза:
— Обаждал си се на частни детективи в Лондон. Без да ми кажеш. Опитал си се да ме изпревариш.
— Човек има право да си спести излишни разходи — отвърна Лейн.
— Успя ли да ме изпревариш?
— Не.
— Значи разходите не са излишни.
— Май си прав.
— Тогава ми покажи парите.
— Добре — каза Лейн. — Ще ти ги покажа.
Той свали сака от коленете си на пода и дръпна ципа. Ричър хвърли поглед надясно и наляво. Видя как детето отново се кани да метне опърпаното плюшено мече. Видя го и как улавя погледа на Лейн и стреснато се отдръпва към майка си. Ричър се премести по-напред на креслото и погледна надолу. Сакът беше пълен с пари. Един от пакетите с долари от О-Таун — виждаше се, че е отворен наскоро и част от парите са извадени.
— Нямаше ли проблем на летището? — попита Ричър.
— Чантата мина през рентгена — отвърна Лейн. — Никой нищо не каза. Ще можеш да върнеш парите без проблеми. Ако първо ги спечелиш, разбира се.
Ричър разтвори найлона и закачи с нокът един от широките ластици, с които бяха стегнати пачките. Ластикът беше опънат. Значи пачката беше дебела колкото трябва. Имаше четири еднакво високи купчини по двайсет пачки. Общо осемдесет пачки, четно число. По сто банкноти от сто долара във всяка. Да, това правеше осемстотин хиляди.
Дотук добре.
Ричър повдигна ъгълчето на една банкнота и го потърка между палеца и показалеца си. Хвърли поглед към отсрещния край на фоайето, където беше видял табелата над копирните машини: „Забранява се копирането на определени видове документи“. Но банкнотите в ръцете му не бяха копирани на ксерокс. Бяха истински. Миришеха на хартия и мастило за банкноти. Не можеше да ги сбъркаш.
— Добре — каза той и отново се облегна на креслото.
Лейн се наведе и дръпна ципа на сака.
— И така, къде е той?
— Първо трябва да поговорим за нещо — отвърна Ричър.
— Шегуваш се, нали?
— Там има цивилни. Невинни хора. Цяло семейство.
— Е, и?
— Не мога да ви пусна да нахлуете в къщата като маниаци. Не мога да допусна случайни жертви.
— Няма да има случайни жертви.
— Трябва да бъда сигурен.
— Давам ти думата си.
— Думата ти не става да си избърша задника с нея — отвърна Ричър.
— Няма да има стрелба — каза Лейн. — Мислех, че ти е ясно. Тейлър не заслужава куршум. Ще влезем, ще го хванем и ще го изведем, без да падне косъм от главата му, нито от главата на някой от останалите. Защото аз така искам. Искам го цял и непокътнат. Искам да бъде жив, здрав, в съзнание, да усеща всичко. Той ще ни каже за партньора си, а после ще умре — бавно и мъчително. Ще страда дълго, една или две седмици. Така че няма да има стрелба. Вярно, че не ми пука за случайните жертви. Но не искам нищо лошо да се случи на Тейлър. Не искам да се отърве с лесна смърт. Виж, за
— Добре — каза Ричър.
— Тогава ми кажи къде е.
Ричър помълча още малко. Мислеше си за Хобарт, за Бърмингам, щата Алабама, и Нашвил, щата Тенеси, и за добрите белокоси доктори с бели престилки, които държаха в ръцете си блестящи протези.
— В Норфък е — каза Ричър.
— Къде е това?
— Норфък е графство на североизток оттук. На около двеста километра от Лондон.
— Къде точно в Норфък?
— В една ферма, казва се „Грейндж“.
— Ферма?
— Равно поле — обясни Ричър. — Като маса за билярд. Има ровове, обозначаващи границите на фермата. Удобно е за отбрана.
— Кой е най-близкият голям град?
— Грейндж Фарм е на около петдесет километра югозападно от Норич.
— А най-близкият малък град?
Ричър не отговори.
— Кой е най-близкият малък град? — повтори Лейн.
Ричър отново хвърли поглед към рецепцията. „Забранява се копирането на определени видове документи“. Той се загледа в една работеща копирна машина. Под капака й просветваше призрачна зеленикава светлина. Ричър погледна измъчената майка и отново чу гласа й в главата си: „Защо не нарисуваш нещо и да ни го покажеш?“ Очите му се преместиха към едноръката кукла, която държеше детето. Ричър чу и гласа на Дейв Кемп от магазина в селото: „Стори ми се, че е тънка книга. С малко страници. Стегната с ластик.“ Спомни си едва доловимото усещане за сблъсък, когато опърпаното плюшено мече на детето се беше плъзнало по пода и се беше ударило в крака му.
— Ричър? — каза Лейн.
В съзнанието му прозвуча гласът на Лорън Полинг. „Горе-долу понякога е достатъчно. Когато излизаш, не те проверяват толкова подробно, както когато влизаш.“
— Ричър? — повтори Лейн. — Чуваш ли ме? Кой е най-близкият малък град?
Ричър бавно се изтръгна от унеса и погледна Лейн в очите.
— Най-близкият град се казва Фенчърч Сейнт Мери — каза той. — Ще ви покажа точно къде се намира. Пригответе се да тръгнем след един час. Ще се върна да ви взема.
После той се изправи и с всички сили се съсредоточи върху задачата безкрайно бавно да прекоси фоайето. Поставяше единия си крак пред другия, първо левия, после десния. Очите му срещнаха очите на Полинг. Той излезе от хотела. Слезе по бетонното стълбище. Стигна до тротоара.
И се втурна като полудял към подземния гараж.
63
Ричър беше паркирал колата, така че ключовете все още бяха в него. Той отключи вратата с дистанционното от десет метра разстояние, отвори я и се хвърли вътре. Пъхна ключа, запали двигателя и дръпна лоста на задна скорост. Настъпи газта с такава сила, че малката кола изхвърча от мястото си. Натисна спирачката, завъртя волана и потегли напред толкова рязко, че предните гуми изсвириха и запушиха. Хвърли банкнота от десет паунда на човека на бариерата и не спря да изчака рестото. Даде газ в момента, в който бариерата се вдигна на четирийсет и пет градуса. Профуча по рампата, изстреля се през
