ландроувърът, и хамбарите зад него. Ричър зави на изток. Ландроувърът го нямаше. Вратите на хамбарите бяха затворени. Всичко беше потънало в мълчание. Нищо не помръдваше.
Ричър се върна на заден ход. После зави по широката алея на запад. Пред къщата имаше кръг от чакъл, в средата на който стърчеше недорасъл ясен. Около дървото беше скована пейка, описваща твърде широк кръг за тънкото му стъбло. Или дървото беше ново, или дърводелецът беше мислил в перспектива от сто години. Ричър направи един кръг около дървото по часовниковата стрелка, както диктуваха правилата на движението в Англия. Спря на три метра от входа. Вратата беше затворена. Нищо не помръдваше, с изключение на пушека, който бавно се издигаше над комина.
— А сега какво? — попита Полинг.
— Ще почукаме — отвърна Ричър. — Ще се движим бавно и така, че ръцете ни да се виждат.
— Мислиш, че ни наблюдават отнякъде?
— Някой ни наблюдава. Със сигурност. Усещам го.
Той угаси двигателя и постоя неподвижно. После отвори вратата. Бавно и спокойно измъкна огромното си туловище от колата и застана до нея, като държеше ръцете си отстрани на тялото. Полинг направи същото на два метра от него, от другата страна на колата. После заедно тръгнаха към входа. Вратата беше от старо дъбово дърво, почерняло като въглен. Имаше железни пречки и панти, боядисани наскоро направо върху старите дупки от ръжда и корозия. По средата на вратата имаше лъвска глава, която стискаше в зъбите си изкривена желязна халка. С халката се удряше по метална плочка. Ричър почука силно два пъти. Дъбовата врата отекна като тъпан.
Нищо.
— Има ли някой? — подвикна Ричър.
Никой не отговори.
— Тейлър? — извика той. — Греъм Тейлър?
Тишина.
— Тейлър? Там ли си?
Нищо.
Той отново удари два пъти с халката.
Пак никакъв отговор.
С изключение на помръдването на малко краче на десетина метра оттам. Едва доловимото хрущене от тънка подметка, която се плъзга по камък. Ричър бързо се завъртя и погледна наляво. Видя мъничко голо коляно, което се скри зад далечния ъгъл на къщата. И продължи да се крие.
— Видях те — подвикна Ричър.
Никой не отговори.
— Можеш да излезеш — продължи той. — Няма страшно.
Нищо.
— Виж с какъв автомобил дойдохме — каза Ричър. — Виждала ли си по-хубав?
Нищо.
— Червен е — продължи той. — Като пожарникарска кола.
Нищо.
— Тук има и една госпожа — каза Ричър. — Тя също е хубава.
Той застана до Полинг и след няколко секунди видя една малка тъмна главичка, която надникна иззад ъгъла. Малко личице с бледа кожа и големи зелени очи. Сериозно изражение. Момиченце на около осем години.
— Здравей — каза Полинг. — Как се казваш?
— Мелъди Джаксън — отвърна Джейд Лейн.
66
Ричър веднага позна детето от несъвършеното копие на фотографията, което беше видял на бюрото в спалнята на Дакота Билдинг. Беше с около година по-голяма, отколкото на снимката, но със същата дълга тъмна коса, леко вълниста и мека като коприна, същите зелени очи и същата порцеланова кожа. Снимката беше впечатляваща, но оригиналът беше много по-хубав от нея. Джейд Лейн наистина беше красиво дете.
— Аз се казвам Лорън — представи се Полинг. — А той се казва Ричър.
Джейд кимна. Сериозно. Не каза нищо. Не се приближи. Беше облечена с лятна рокличка без ръкави, на зелено райе. Може би купена от „Блумингдейлс“ на Лексингтън Авеню. Може би беше от любимите й рокли. Може би беше част от набързо събрания й багаж. Беше с бели чорапи и сандали, покрити с прах.
— Искаме да говорим с големите — каза Полинг. — Знаеш ли къде са?
Джейд кимна от десет метра разстояние, без да отговори.
— Къде са? — попита Полинг.
На десет метра от отсрещната страна един глас каза:
— Една от тях е тук, госпожо.
Кейт Лейн излезе иззад другия ъгъл. Тя също изглеждаше почти по същия начин, както на снимката. Тъмна коса, зелени очи, високи скули, уста като цвете. Невероятно красива. Може би малко по-уморена, отколкото в студиото на фотографа. Може би малко по-напрегната. Но определено беше същата жена. Освен това, което портретът вече бе показал, сега се виждаше, че е висока около сто и осемдесет сантиметра, не повече от шейсет килограма, слаба като вейка.
— Сюзан Джаксън — представи се тя.
Ричър поклати глава.
— Не, не си Сюзан Джаксън, но много се радвам да се запознаем. Както и с Джейд. Нямаш представа колко се радвам.
— Аз съм Сюзан Джаксън — повтори тя. — А това е Мелъди.
— Нямаме време за театър, Кейт. А и акцентът ти не е много убедителен.
— Кой си ти?
— Казвам се Ричър.
— Какво искаш?
— Къде е Тейлър?
— Кой?
Ричър хвърли поглед към Джейд и пристъпи към Кейт.
— Трябва да поговорим. Може би малко по-нататък по пътеката?
— Защо?
— За да бъдем насаме.
— Какво е станало?
— Не искам да разстройвам дъщеря ти.
— Тя знае какво се случва.
— Добре — каза Ричър. — Дойдохме да ви предупредим.
— За какво?
— След нас идва Едуард Лейн. Може би с един час закъснение. Ако не и по-малко.
— Едуард е тук? — каза Кейт.
На лицето й за пръв път се изписа истински страх.
— Едуард е тук, в Англия? Вече?
Ричър кимна.
— И идва насам.
— Кой си ти?
— Той ми плати, за да намеря Тейлър.
— Тогава защо ни предупреждаваш?
— Защото току-що осъзнах, че всичко е нагласено.
