По трудния начин

Защото видя кръв на пода.

Беше малка, тясна следа, дълга около трийсет сантиметра и леко извита, като пръска от боя. Не беше локвичка. Не беше симетрична. Беше с динамична форма и означаваше бързо движение. Ричър отстъпи до началото на стълбите. Подуши въздуха. Долови лека миризма на барут. Освети края на коридора с фенерчето и видя отворена врата на баня. На отсрещната й стена, на височината на гърдите, се виждаше разбита плочка. Чиста серия, всички куршуми, от която бяха попаднали в плочката с размер петнайсет на петнайсет сантиметра. Бягаща цел, вдигнато оръжие, натиснат спусък, три изстрела, пробивна рана, може би в горната част на ръката. Стрелецът трябва да бе нисък, иначе ъгълът щеше да е по-скоро надолу. Разбитата плочка щеше да е по-ниска. Значи може би Перес. Перес, който е изстрелял първата от поне седем серии през тази вечер. Първата, в къщата. После още две за гумите на миникупъра. После четири за гумите на ландроувъра, със сигурност. Превозно средство със задвижване 4х4 трябваше да бъде простреляно във всички гуми, за да бъде напълно неизползваемо. Все пак някой отчаян шофьор можеше да го подкара и само с две.

Седем откоса с автомат, посред нощ. Може би и повече. Преди поне четирийсет минути. Джаксън беше казал: „Хората тук имат телефони. Някои от тях дори знаят как се борави с тях.“ Но този път не бяха използвали телефоните си. В това нямаше съмнение. Иначе ченгетата от Норич щяха да са пристигнали вече. За по-малко от четирийсет минути. Петдесет километра, пусти шосета, със светещи буркани и пуснати сирени. Можеха да стигнат и за двайсет и пет минути, дори по-малко. Значи никой не се беше обадил. Заради извънземния звук от изстрелите на МР5. Картечниците и автоматите в телевизионните и игралните филми по принцип бяха по-старомодни и много по-бавни. За да звучат убедително. Така че преди четирийсет или повече минути хората просто не бяха разбрали какъв е шумът. Бяха чули необяснимо размазано бръмчене като от шевна машина. Като ръмжене на човек, притиснал езика си към небцето. Ако изобщо бяха чули нещо, разбира се.

Значи така, помисли си Ричър. Имаме поне един ранен, а кавалерията не пристига.

Той се спусна надолу по стълбите и излезе в нощта.

Заобиколи къщата по часовниковата стрелка. Хамбарите бяха далечни, тъмни и притихнали. Старият ландроувър се беше отпуснал на джантите си, точно както предполагаше. С четири спукани гуми. Той го подмина и спря до южната стена на къщата. Изключи фенерчето и се вторачи в мрака, който обгръщаше алеята.

Как беше станало?

Той имаше доверие на Полинг, защото я познаваше, и имаше доверие на Тейлър и Джаксън, без дори да ги познава. И тримата бяха професионалисти. С опит, кураж и голям брой активни мозъчни клетки. Уморени, но активни. От гледна точка на нападателите означаваше дълго и рисковано приближаване. Нямаха никакъв шанс. Вместо това, което беше видял, трябваше да види четири надупчени тела и една разбита кола под наем. Точно в този момент Джаксън вече трябваше да пали двигателя на багера. Полинг трябваше да отваря бири, а Кейт — да пече филийки и да топли боб от консерва.

Защо не беше станало така?

Разсейване, сети се той. Както винаги отговорът се криеше в рисунките на Джейд. Животните в хамбарите. Кейт беше казала: „Не може да спи много добре. Заради часовата разлика.“ Ричър си представи как детето се буди, може би около полунощ, става от леглото и тича навън от къщата, под въображаемото прикритие на нощта, след нея тичат четирима възрастни, настава объркване и паника, започват да я търсят, а в същото време невидимите наблюдатели се надигат от тревата и нахлуват в периметъра. Лейн с рев подкарва тойотата по алеята към къщата. Тейлър, Джаксън и Полинг не могат да стрелят, за да не се улучат взаимно или да не улучат Кейт или Джейд.

Лейн, вече с включени фарове, натиска спирачката.

Лейн, вече с включени фарове, разпознава собствената си доведена дъщеря.

И собствената си жена.

Ричър потрепери веднъж — яростен, неволен спазъм. Затвори очи и отново ги отвори. Включи фенерчето и наведе лъча, за да осветява пътя в краката му, докато вървеше по алеята. Към пътя. Към неизвестното.

Перес вдигна очилата за нощно виждане на челото си и каза:

— Добре, Ричър се изнесе. Излезе оттам.

Едуард Лейн кимна. Остана неподвижен за секунда, после удари Джаксън по лицето с фенерчето си — веднъж, два пъти, три пъти, силни удари, докато Джаксън не падна. Грегъри отново го издърпа нагоре и Адисън свали скоча от устата му.

— Разкажи ми за менюто си — каза Лейн.

Джаксън изплю кръв.

— За кое?

— За менюто си. Какво ядеш. С какво те храни жена ти, която в момента отсъства.

— Защо?

— Интересувам се дали ядеш картофи.

— Всички ядат картофи.

— Значи в кухнята имате нож за белене на картофи, така ли?

74

Ричър държеше лъча на фенерчето си насочен надолу, на около три метра пред себе си — малък ярък овал, който танцуваше и подскачаше наляво-надясно едновременно с крачките му. Светлината му показваше коловозите и дупките в отъпканата земя. Така беше по-лесно да върви бързо. Той измина първия завой на алеята. После се взря в мрака пред себе си и затича към пътя.

Лейн се обърна към Перес.

— Иди да намериш кухнята. Донеси ми каквото ти казах. И намери телефон. Обади се в „Бишъпс Армс“. Накарай останалите да дойдат веднага.

— Колата е с нас — напомни Перес.

— Кажи им да дойдат пеш — нареди Лейн.

— Ричър ще се върне, да знаете — обади се Джаксън.

Той беше единственият, който можеше да говори. Единственият, чиято уста не беше залепена със скоч.

— Знам, че ще се върне — каза Лейн. — Разчитам на това. Според теб защо не го подгонихме? В най- лошия случай ще отиде осем километра на изток, няма да намери нищо и ще се върне. Това ще му отнеме четири часа. Дотогава ти ще си мъртъв. Може да го сложим на твоето място. Така ще гледа как детето умира, после и мис Полинг, а накрая ще убия и него. Бавно.

— Ти си ненормален. Трябва да се лекуваш.

— Не мисля така — отвърна Лейн.

— Той ще хване някоя кола на стоп.

— Посред нощ? С карабина в ръка? Не ми се вярва.

— Ти си ненормален — повтори Джаксън. — Съвсем си откачил.

— Ядосан съм — поправи го Лейн. — И според мен имам право.

Перес излезе, за да намери кухнята.

Ричър тичешком премина по втория завой на алеята. После забави крачка.

Накрая спря.

Изключи фенерчето и затвори очи. Застана неподвижно в тъмното, задиша дълбоко и се съсредоточи върху онова, което току-що беше видял.

Алеята завиваше два пъти без видима причина. Нито практическа, нито естетическа. Завиваше първо