Мъжът натъпка петте гилзи в джоба на шлифера си и запълзя обратно на лакти и колене, като си помагаше и с пръстите на краката. После се спря и известно време лежа неподвижно по корем, заслушан в писъците навън. Накрая се надигна на колене, изправи се на крака, извърна се и тръгна назад, по същия път, откъдето бе дошъл. Крачейки бързо, но предпазливо, той мина обратно по грапавия бетон, по неодяланите дъски мостчета, през тъмнината и прахоляка, провря се под жълто-черната лента и стигна до вана.
Плъзгащата се странична врата зееше отворена. Той зави още топлата пушка в одеялото, сложи я на седалката и затвори вратата. Седна зад волана и запали двигателя. През предното стъкло хвърли бърз поглед на брояча. Още цели четирийсет и пет минути. Изкара вана на заден ход, зави и потегли по рампата. Спусна се на долния етаж, изкара вана на улицата — на изхода също нямаше пазач — и след два десни завоя се озова в лабиринта от тесни улички зад универсалните магазини. Вече беше преминал под надлеза на магистралата, когато далеч назад се чуха първите сирени. Въздъхна с облекчение. Сирените се движеха на изток, а той — на запад.
Внезапно той се усмихна. Съвременните военни статистики показват, че в пехотата на шестнайсет хиляди изстреляни патрона се пада един убит враг. Докато при един трениран снайперист съотношението е далеч по-добро. В пъти по-добро. Всъщност около дванайсет хиляди и петстотин пъти по-добро. Защото снайперистът поваля по един враг средно с едно цяло и две десети патрона. Което е същото като да улучиш петима души с шест изстрела. Абсолютно същото. Сметката е много проста. След толкова години един опитен снайперист бе успял да постигне същия резултат, какъвто бяха очаквали някогашните му инструктори. Нямаше съмнение, че ако сега можеха да го видят, те много щяха да се гордеят с него.
Само че някогашните му инструктори бяха обучавали снайперисти за бойното поле, а не улични престъпници. При уличната стрелба в уравнението твърде бързо се намесват и други, често непредвидени фактори. Тъкмо тези фактори променят самата дефиниция на понятието
Друго нещо, което по принцип липсва на бойното поле, са органите на реда. В резултат от дузина едновременно подадени сигнала на 911 диспечерската централа на местната аварийна служба грееше като коледно дръвче. До четирийсетата секунда всички полицейски и пожарни коли от района препускаха със светещи лампи и виещи сирени. Всичко, което можеше да се вдигне под тревога — патрулни автомобили, линейки, криминологични и пожарни екипи, — бе на път към местопроизшествието. Отначало на площада настъпи небивал хаос. Обажданията на 911 бяха панически и несвързани. Явно ставаше дума за престъпление, при това тежко, така че за ръководител на операцията временно бе назначен началникът на Отряда за тежки престъпления. Човекът беше обръгнал ветеран с двайсет години стаж в органите на реда, започнал кариерата си като патрулен полицай. Казваше се Емерсън. Без да вдига ръка от клаксона, Емерсън си пробиваше с мъка път през задръстванията, като слаломираше между строежите и разкопаните участъци — отчаяно, безнадеждно, слепешката, без предварителна информация какво всъщност се е случило: дали обир, залавяне на наркотрафиканти, престрелка между улични банди, тероризъм. Нищичко. Но вътрешно беше спокоен. Относително спокоен. Във всеки случай пулсът му беше под сто и петдесет. Поддържаше открита връзка с диспечера от 911, като се надяваше да разбере нещо повече, преди да е стигнал.
— Още един мъж по мобилен телефон — изкрещя диспечерът.
— Кой е? — извика на свой ред Емерсън.
— От наборното бюро на Морската пехота.
— Очевидец?
— Не, бил е вътре. Но вече е отвън.
Емерсън стисна зъби. Вече знаеше, че няма да пристигне пръв на местопрестъплението. Нито дори сред първите. Знаеше също, че трябва да ръководи операцията откъм тила. Така че му трябваха чифт надеждни очи.
— Добре — каза той. — Свържи ме с него.
По радиото се чу припукване, после някакви електронни шумове, които бяха заменени от съвсем нова акустична картина — от открито пространство; в далечината се чуваха писъци, плисък на вода.
— Кой сте вие? — поиска да знае той.
По уредбата се чу глас — спокоен, макар и забързан, силен и с придихание, сякаш устата на говорещия беше долепена до микрофона на мобилен телефон.
— Казвам се Кели — отвърна гласът. — Главен сержант в Морската пехота на Съединените щати. С кого говоря?
— С детектив Емерсън. В задръстване съм, на около десет минути от вас. Какво става там?
— Петима загинали намясто — отвърна морският пехотинец.
— Петима загинали?
— Тъй вярно.
— А ранени?
— Поне аз не виждам такива.
— Петима убити и нито един ранен?
— Тъй вярно — повтори морският пехотинец.
Емерсън не каза нищо. Той и преди беше виждал престрелки на обществени места. И трупове. Но никога само трупове. При стрелба на обществено място наред с труповете винаги имаше и ранени. В съотношение едно към едно или дори повече.
— Сигурен ли си, че няма ранени? — запита той.
— Абсолютно, сър — отвърна човекът.
— А какви са убитите?
— Цивилни. Четирима мъже и една жена.
— Божичко!
— Да, сър.
— Ти къде беше?
— В наборното бюро.
— Какво видя?