за да разберат, че работата далеч не е приключила. Общо взето, перспективата беше приятна. Напоследък трудно се намираха нови клиенти, а този тук плащаше, без да се пазари. Двамата смятаха, че определено си струва да оставят добро впечатление. Докато усърдно мятаха в каросерията последните лопати мазилка, самият клиент пристъпи към тях.
— Привършихте ли? — запита той.
Беше грамаден, уродливо шишкав, с писклив глас и две кръгли червени петна върху бледите бузи. Движеше се удивително тихо и пъргаво за огромните си размери. С две думи — човек, на когото е по-добре да отговаряш веднага, без да го гледаш в очите.
— Тъкмо разчистваме — отговори първият работник. — Къде да изхвърлим боклука?
— Ще ви покажа — каза клиентът. — Трябва да направите два курса. Дъските докарайте отделно, разбрахте ли ме?
Вторият кимна. Дъските бяха почти половин метър широки — наследство от добрите стари времена, когато секачите са можели да избират каквото си пожелаят. Нямаше начин да се поберат в каросерията заедно с останалите отпадъци. След като натовариха последната мазилка, тримата седнаха в кабината. Клиентът беше толкова едър, че едва се побраха. Той посочи с ръка зад старата сграда.
— Карайте на север. Около километър и половина.
До края на градчето пътят бе прав, сетне залъкатуши стръмно нагоре. След малко клиентът размаха ръка.
— Тук, в дъното. Дайте назад чак до края.
Той се отдалечи тихо и двамата разтовариха камиона. После потеглиха на юг да вземат старите чамови дъски. Отново се изкатериха по стръмните завои и пак разтовариха. Пренесоха дъските и грижливо ги подредиха. В дъното, както бе казано. И тогава клиентът излезе от сенките. Беше ги чакал. Стискаше нещо в ръката си.
— Свършихме вече — каза първият работник.
Клиентът кимна.
— Да, определено свършихте.
После вдигна ръка. Държеше оръжие. Матовочерен автоматичен пистолет. Простреля първия работник в главата. Трясъкът бе оглушителен. Разлетяха се кръв, мозък и късчета кост. Вторият работник застина от ужас. Сетне побягна. Хвърли се настрани с отчаяната надежда да намери прикритие. Клиентът се усмихна. Обичаше да му бягат. Леко сведе огромната си ръка. Простреля изотзад коляното на беглеца. Пак се усмихна. Така бе по-добре. Обичаше да му бягат, но още повече обичаше да се гърчат по земята. Почти цяла минута стоя, слушайки крясъците на ранения. След това спокойно пристъпи напред и внимателно се прицели. Простреля другото коляно. Погледа още малко, но скоро му омръзна. Сви рамене и заби третия куршум право в главата. После остави пистолета на земята и изтъркаля двата трупа далече навътре в сенките, край купчината стари дъски.
3
Пътуваха вече час и трийсет и три минути. Отначало се провираха бавно по градските улици, след това ускориха по някаква магистрала. Трябва да бяха минали около сто километра. Но сред шумотевицата и пълния мрак отзад Ричър нямаше как да разбере в коя посока са тези сто километра.
Беше прикован за куцащата млада жена и само няколко минути след принудителното си запознанство двамата откриха как да се настанят що-годе удобно. Въртяха се в тъмнината, докато най-сетне седнаха странично с изпънати крака и здраво притиснаха гърбове към стената до широкото издадено гнездо за колелото. Жената беше от задната страна, Ричър от предната. Окованите им китки лежаха една до друга върху металната плоскост, сякаш бяха влюбена двойка в кафене.
Отначало не разговаряха. Дълго време просто седяха замаяни и мълчаливи. В момента най-много ги мъчеше жегата. Отминаваше пладне на последния юнски ден в Средния запад. Бяха затворени херметически в тесен метален сандък. Нямаше вентилация. Ричър предполагаше, че въздушният поток отвън донякъде охлажда камионетката, но това не помагаше кой знае колко.
Седнал в безжизнения задушен сумрак, той използваше времето за обмисляне и планиране, както го бяха учили. Запази спокойствие, отпусни се, бъди готов, недей да хабиш енергия в излишни догадки. Обмисляй и преценявай. Тримата изглеждаха сравнително добре организирани. Не бяха проявили нито талант, нито изтънченост, но и не допуснаха съществени грешки. Онзи, плашливият тип с втория глок, беше най-слабото им звено, водачът обаче го държеше под око през цялото време. Общо взето, прилична тройка. Бе виждал далеч по-слаби екипи. Но засега тримата не го тревожеха. Беше оцелявал и в по-тежки ситуации. Много по-тежки, и то неведнъж. Тъй че все още не се тревожеше.
Тъкмо тогава забеляза нещо. Откри, че и жената все още не се тревожи. И тя бе спокойна. Просто седеше, прикована за него, полюшваше се, обмисляше и планираше, сякаш бе минала през същото обучение. Той се озърна в здрача и видя, че жената го гледа втренчено. Загадъчен поглед — спокоен, сдържан, малко високомерен и донякъде неодобрителен. Младежка самонадеяност. Тя срещна погледа му. За дълго. После протегна окованата си десница, при което белезниците болезнено дръпнаха лявата му ръка, но жестът бе опит да го успокои. Той посегна насреща, стиснаха си ръцете и за миг се усмихнаха иронично на тая нелепа официалност.
— Холи Джонсън — представи се тя.
Личеше, че преценява грижливо с кого си има работа. Той видя как оглежда лицето му. Сетне очите й плъзнаха надолу към дрехите и пак се върнаха към лицето. Тя отново се усмихна, този път само за малко, сякаш бе решила, че заслужава известна учтивост.
— Много ми е приятно — каза жената.
Той я огледа на свой ред. Най-напред лицето. Беше много красива. Възраст около двайсет и шест, може би двайсет и седем. После огледа дрехите. В паметта му изплува стих от някаква стара песен: „… имам рокли, сто долара всяка, само дето не съм ги платила.“ Изчака следващия стих, но не си го припомни. Тогава се усмихна и кимна.
— Джак Ричър. Удоволствието е изцяло мое, Холи, уверявам те.
Беше им трудно да разговарят, защото едва се чуваха. Шумът от двигателя се смесваше с бученето на колелата. Засега Ричър с удоволствие би поседял мълчаливо, но Холи имаше други намерения. Държеше да изясни нещо.
— Трябва някак да се отърва от теб — каза тя.
Спокойна, самоуверена жена. Ричър не отговори. Само я погледна и отново извърна глава. Следващият стих беше: студена, студена жена. Заглъхваща мелодия, трогателно тъжен стих. От една стара песен на „Мемфис Слим“. Но не й подхождаше. Никак дори. Тази жена не беше студена. Пак се озърна към нея и леко сви рамене. Тя го гледаше. Недоволна от неговото мълчание.
— Наясно ли си какво точно стана? — запита тя.
Той се вгледа в лицето й. В очите. Бяха насочени право към него. Удивени, дори смаяни. Май си мислеше, че е налетяла на идиот. И че изобщо не му е ясно какво става. Ричър отново сви рамене.
— Ясно е като бял ден, нали? Обстоятелствата говорят сами за себе си.
— Какви обстоятелства? — изненада се тя. — Всичко стана за броени секунди.
— Именно — кимна той. — Това напълно ми стига, прав ли съм. Изясни горе-долу всичко, което трябва да знам.
Млъкна и отново се облегна назад. Следващата възможност да се измъкне щеше да е при първото спиране. Дотогава можеше да минат няколко часа. По всичко личеше, че предстои тежък ден. Трябваше да си пази силите.
— И какво точно трябва да знаеш? — запита жената.
Продължаваше да го гледа право в очите.
— Че си отвлечена — каза той. — Аз попаднах тук съвсем случайно.
Тя го гледаше. Беше все тъй самоуверена. Размишляваше. И все още се чудеше дали е прикована за идиот, или не.
— Ясно е като бял ден, нали? — повтори той. — Не търсеха мен.
Тя не отговори. Само леко повдигна тънката си вежда.
