— Никой не знаеше, че ще бъда на онова място — продължи Ричър. — Аз самият не знаех, че ще мина оттам. До последния момент. Но акцията беше добре планирана. Подготовката сигурно им е отнела доста време. Въз основа на предварителни наблюдения, нали така? Трима души, един в колата и двама на тротоара. Колата беше спряна точно където трябва. Ония нямаха представа къде ще съм аз. За теб обаче явно знаеха всичко. Затова не ме гледай така, като че аз съм идиотът в тая кола. Грешката е изцяло твоя.
— Грешка ли? — запита жената.
— Имаш прекалено стабилни навици — обясни Ричър. — Вероятно са те следили две-три седмици и накрая ти сама влезе в капана. Ония типове не очакваха да се появи още някой. Съвсем ясно, нали? Носеха само един чифт белезници.
За да подчертае думите си, той размаха ръка, при което надигна и нейната. Жената помълча. Изглежда, преосмисляше първоначалната си преценка за него. Ричър се полюшваше в ритъма на колата и се усмихваше.
— Срамота е да правиш такива грешки — добави той. — Ти си на държавна служба, нали? Нещо от сорта на ЦРУ, ФБР, Отделът за борба с наркотиците, а може и да си детектив от чикагската полиция. Работиш отскоро и взимаш задачите присърце. Богата си. Значи или някой ще иска откуп, или макар и нова, вече създаваш някому сериозни неприятности. И в двата случая трябваше да си по-предпазлива.
Холи го изгледа. Кимна и разширените й очи проблеснаха в полумрака. Личеше, че е впечатлена.
— Доказателства? — запита тя.
Той се усмихна отново.
— Дреболии. Да започнем с химическото чистене. Предполагам, че всеки понеделник през обедната почивка отнасяш в ателието дрехите от миналата седмица и прибираш почистените. Значи трябва да имаш към петнайсет-двайсет комплекта облекло. Като гледам какво носиш, не вярвам да струва евтино. Ако сложим по четиристотин долара на костюм, това прави към осем бона само за дрехи. Ето, затова казвам, че си умерено богата и имаш прекалено стабилни навици.
Тя бавно кимна.
— Добре. А защо да съм на държавна служба?
— Проста работа — каза той. — В теб се целиха с „Глок 17“, блъснаха те в колата, после в камионетката, прикована за съвсем непознат човек, без да знаеш за какъв дявол им трябваш и накъде те откарват. На твое място всеки нормален човек би се разпищял като луд. Но не и ти. Седиш си съвсем спокойно, което подсказва, че си преминала някакво обучение, навярно свързано със способността да преодоляваш тревожни и опасни ситуации. А може и да си сигурна, че доста народ ще се втурне да те издирва в най-скоро време.
Той замълча и Холи му кимна да продължи.
— Освен това в чантичката ти имаше револвер. Доста тежък, може би трийсет и осми калибър с дълга цев. Ако беше лично оръжие, елегантна жена като теб би избрала нещо изящно, да речем двайсет и втори калибър. Но револверът беше голям, значи го носиш по задължение. Следователно си държавен служител, може би от полицията.
Жената кимна още веднъж.
— А защо работя отскоро?
— Заради възрастта — каза Ричър. — На колко години си? Двайсет и шест?
— Двайсет и седем — поправи го тя.
— Твърде малко за детектив. Колеж, после някоя и друга година в униформа. Малко са и за ЦРУ, ФБР или Отдела по наркотиците. Значи каквото и да работиш, почнала си наскоро.
Тя сви рамене.
— Добре де. Защо смяташ, че взимам задачите присърце?
Ричър посочи с лявата си ръка и белезниците издрънчаха.
— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.
Тя се усмихна.
— Може и да съм саката по рождение.
Ричър поклати глава в полумрака.
— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.
Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.
— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.
— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?
Тя помълча за момент.
— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.
Ричър поклати глава.
— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?
Тя поклати глава.
— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.
Той кимна. Нямаше нищо против.
— Както речеш.
— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.
— Естествено — отвърна Ричър.
— И аз като всички.
Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.
— Финансов отдел, а? — подхвърли той.
Холи поклати глава и повтори:
— Нямам право да го обсъждам.
— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.
Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.
— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…
— Какво общо има патерицата?
— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?
— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.
Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:
— Трябва някак да те измъкна оттук.
Той я погледна. Извърна глава и се ухили.
— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.
Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.
— Никога.
