— Защо? Кой си ти, Ричър?
Той я погледна и сви рамене.
— Никой.
Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.
— Добре де, никой. А по-точно?
В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.
— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.
— Кой клуб?
— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.
Холи го изгледа и поклати глава.
— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.
— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.
Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.
— А за теб кога ще се сетят? — запита той.
Тя погледна часовника си и направи гримаса.
— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.
4
Сред празната черупка, която остана от стаята на втория етаж, се оформяше втора обвивка. Изграждаха я от новички чамови дъски, заковани една за друга по обичайния начин, тъй че в старото помещение постепенно израстваше нова стая. Само че щеше да бъде с трийсет сантиметра по-тясна във всички посоки. На дължина, ширина и височина.
На трийсет сантиметра над старите подови греди се издигаха къси чамови летви. Приличаха на горичка от подпори, готови да поемат новия под. Други подобни летви стърчаха от стените, за да закрепят рамката от греди. Новите греди бяха яркожълти и съвсем пресни. Блестяха пред старата дървена рамка с цвета на боров мед. Сякаш насред стария чамов скелет изведнъж бе взел да расте съвсем нов.
Строяха го трима работници. Те прескачаха умело и ловко от летва на летва. Личеше си, че отдавна са в занаята. А и работата им спореше. Според договора трябваше да приключат навреме. Клиентът изрично го подчерта. Работата била спешна. Тримата дърводелци не се оплакваха. Клиентът изобщо не се пазари за цената. Бяха я надули, за да могат да свалят при преговорите. Но за отстъпка не стана и дума. Онзи дори не спомена нещо подобно. Само кимна и заръча да почнат веднага щом предишната група приключи с разчистването. Напоследък работа се намираше трудно, а клиент, който да не се пазари, беше същинско чудо. Тъй че тримата се захванаха с радост да работят упорито, бързо и без почивки. Държаха да оставят добро впечатление. Накъдето и да погледнеха, виждаха възможности за още работа.
Именно затова се трудеха от сърце. Притичваха нагоре-надолу по стълбището с инструменти и нови греди. Работеха на око, като отбелязваха с нокът къде да режат, а моторните триони замлъкваха само когато почнеха да се нажежават. Но през цялото време измерваха разстоянието между вътрешната повърхност на старите стени и мястото, където щяха да бъдат новите дъсчени прегради. Клиентът бе подчертал, че това разстояние е от изключителна важност. Старите греди бяха дебели петнайсет сантиметра. Новите — десет. Между тях оставаха още трийсет сантиметра.
— Петнайсет плюс десет и още трийсет — каза единият. — Общо петдесет и пет сантиметра.
— Добре ли е така? — обърна се другият към старшия майстор.
— Идеално — рече старшият. — Точно както го искаше.
5
Съвещанието на Холи Джонсън бе насрочено за пет часа в заседателната зала на третия етаж в чикагския клон на ФБР. Залата беше голяма, шест на дванайсет метра, и в нея имаше огромна полирана маса с по петнайсет стола от двете страни. Столовете бяха масивни, с кожена тапицерия, а масата — от първокачествено дърво, но всякакво сравнение с големите корпорации рухваше поради мизерните тапети по стените и евтиния мокет. На пода имаше седемдесет квадратни метра мокет и всички те едва ли струваха дори колкото един от столовете.
В пет часа жаркото следобедно слънце нахлуваше през стъклената стена и на влизане в залата хората трябваше да избират. Ако седнеха срещу стъклото, слънцето биеше право в очите им, тъй че щяха да присвиват очи през цялото заседание и накрая да си докарат убийствено главоболие. Ако пък му обърнеха гръб, скоро щяха да се облеят в пот и да се чудят дали в пет следобед дезодорантът им още върши работа. Тежък избор, но правилното решение бе да предпочетат жегата пред главоболието. Затова подранилите заеха местата откъм прозорците.
Пръв пристигна адвокатът на ФБР, отговарящ за борбата с финансовата престъпност. Той постоя край масата, размишлявайки колко може да продължи съвещанието. Вече познаваше Холи и реши, че ще свърши за около четирийсет и пет минути. Тогава се обърна и опита да прецени кой стол ще бъде облагодетелстван от сянката на тънката метална колона, разделяща стъклото на две. Тъмната ивица падаше вляво от третото място и адвокатът реши, че с времето тя ще пълзи към началото на масата. Струпа папките си пред втория стол, смъкна сакото и го метна върху облегалката в знак, че мястото е запазено. После пак се завъртя и отиде да си налее кафе от машината в ъгъла.
Подир него пристигнаха двама агенти, заели се със случаи, които можеха да се окажат свързани с кашата, по която работеше Холи Джонсън. Те кимнаха на адвоката и видяха къде се е настанил. Веднага им стана ясно, че няма смисъл да подбират измежду останалите четиринайсет стола откъм прозореца. Навсякъде щеше да е еднакво горещо. Затова просто метнаха куфарчетата си на съседните две места и отидоха за кафе.
— Не е ли дошла още? — попита единият.
— Днес не съм я виждал — отвърна адвокатът.
— Голям пропуск — рече вторият.
Холи Джонсън работеше отскоро в централата, но беше истински талант и това я правеше популярна. Преди години Бюрото не би закачило и с пръст деловите среди, из които се ровеше Холи, но времената се меняха и на агентите от Чикаго започна да им харесва. Кой знае защо, в днешно време всички бизнесмени приличаха на престъпници и феберейците ги гледаха с отвращение, докато се прибираха у дома с вечерните влакове. Агентите слизаха на няколко спирки преди луксозните предградия за банкери и брокери. Гнетяха ги мисли за ипотеки, допълнителна работа и бъдещата дългогодишна дейност като частни детективи, с която да допълват оскъдната държавна пенсия. А банкерите се надуваха отсреща със самодоволни усмивки. Затова щом един-двама от тях стъпеха накриво, в Бюрото наставаше радост. Станеха ли десетки и стотици, гонитбата се превръщаше в кървава страст.
Само едно му бе лошото на това забавление — искаше много работа. Едва ли има по-заплетени престъпления от финансовите. И тъкмо тук се намесваше Холи Джонсън. Тя бе надарена с талант за тия неща. Стигаше й един поглед върху някой балансов отчет, за да усети, че нещо не е наред. Сякаш надушваше нарушенията. Както си седеше на бюрото и преглеждаше документите, изведнъж леко навеждаше глава настрани и се замисляше. Понякога това продължаваше с часове, но когато приключеше, Холи знаеше съвършено точно що за каша се е забъркала. И на поредното съвещание обясняваше как стоят нещата. Като я слушаха, всичко звучеше логично и просто, сякаш нямаше начин някой да сбърка.
Чакаше я голямо бъдеще. Заради нея колегите й се чувстваха малко по-добре във вечерните влакове. Точно това я правеше популярна.
Четвърти в залата влезе агентът, когото бяха прикрепили към Холи, за да й пренася папките и материалите, докато се възстанови от контузията. Казваше се Милошевич. Висок и слаб, с лек акцент от Западното крайбрежие. Наближаваше четирийсетте и беше облечен небрежно със скъп памучен костюм, а на шията и лявата му китка лъщяха златни верижки. Неотдавна го бяха прехвърлили в Чикаго, защото Бюрото смяташе, че местната централа се нуждае от повече финансисти. Милошевич също се нареди на
