— Естествено.
— Добре — каза той. — Ти надясно, аз наляво. Ако не ме гледаш, и аз няма да те гледам.
След около час тримата дойдоха да им донесат храна. Беше нещо като говежда яхния в две метални войнишки канчета. Едри парчета месо и недоварени моркови. Които и да бяха тия типове, явно не ставаха за готвачи. Дадоха им и по една емайлирана чаша слабо кафе. После се качиха в камионетката. Включиха двигателя и я изкараха на заден ход от обора. Изгасиха яркото осветление. Ричър зърна мрачния пущинак навън. Онези дръпнаха на място тежката врата и я заключиха. Пленниците останаха в мрак и тишина.
— Отиват до някоя бензиностанция — обади се Холи. — Да заредят за остатъка от пътуването. Нямаше как да го направят, докато бяхме вътре. Сигурно се страхуват, че ще вземем да блъскаме и да викаме.
Ричър кимна и допи кафето. Облиза вилицата. Прегъна единия от зъбците и закриви края му. Получи се кукичка. С нея отключи белезниците. Трябваха му всичко на всичко двайсет секунди. Захвърли веригата в сламата и отиде при Холи. Наведе се и отключи гривната. Дванайсет секунди. Помогна й да се изправи.
— Портиер, а? — запита тя.
— Точно така. Дай да поогледаме.
— Не мога да вървя — каза Холи. — Патерицата ми е в проклетата камионетка.
Ричър кимна. Докато тя стоеше в своето отделение и се държеше за парапета, той набързо обиколи пустия хамбар. Беше солидна метална постройка от поцинкована ламарина, също като тръбите на отделенията. Голямата врата се оказа заключена отвън. Вероятно със здраво стоманено резе и катинар. Никакъв проблем, ако успееше да се добере до катинара. Само че той беше вътре, а катинарът отвън.
Стените бяха закрепени за бетонния под с винкели и масивни болтове. Всеки метален лист бе дълъг десетина метра и широк около метър. Съединяваха се пак с винкели и болтове. Железните издатини стърчаха почти на петнайсет сантиметра и оформяха нещо като грамадна стълба.
Ричър бързо се изкатери по винкелите, преодолявайки метър след метър. Седем листа по-нагоре стигна до изхода от обора — на осем метра и половина над пода. Между горната част на стената и скосения ламаринен покрив имаше отвор за вентилация. Широк почти половин метър. Човек можеше да се промъкне хоризонтално през процепа, да увисне отвън и да скочи от шест метра височина.
Ричър можеше да го стори, но не и Холи Джонсън. Тя не бе в състояние дори да се добере до стената. Не можеше да се изкатери догоре, а да увисне отвън и да скочи от шест метра с това разтеглено сухожилие бе направо изключено.
— Продължавай — подвикна тя. — Веднага се измъквай оттук.
Без да й обръща внимание, той надникна през процепа към нощния мрак. Надвисналата стряха закриваше част от гледката. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само пущинак. Той слезе долу и провери останалите посоки. От върха на втората стена видя същата пустош. Третата гледаше към селска къща. Бял дъсчен покрив. Два осветени прозореца. Откъм четвъртата страна беше отклонението за фермата. На около сто и петдесет метра от хамбара то се сливаше с някакъв селски път. По-нататък не се виждаше нищо. Само нейде в далечината блестяха самотни фарове. Примигваха и подскачаха. Растяха. Наближаваха. Камионетката се завръщаше.
— Видя ли къде сме? — обади се Холи отдолу.
— Нямам представа — отвърна Ричър. — Селска област. Място като място. Случайно да знаеш къде има кравеферми? Плюс ниви и тъй нататък.
— Хълмисто ли е навън? — запита Холи. — Или равно?
— Не виждам — каза Ричър. — Много е тъмно. Май леко хълмисто.
— Може да е Пенсилвания. Там има хълмове и крави.
Ричър отново слезе и се върна при Холи.
— Изчезвай, за бога — подкани го тя. — Вдигни тревога.
Той поклати глава. Чу как камионетката намалява скорост и завива по отклонението.
— Това може да не е най-добрият избор.
Тя зяпна насреща му.
— Че кой ти предлага избор, по дяволите? Това е заповед. Ти си цивилен, а аз съм от ФБР и заповядвам да се спасяваш незабавно.
Ричър пак поклати глава.
— Не приемам заповеди.
Холи го изгледа свирепо. Сетне колата пристигна. Отвън долетя бученето на дизеловия двигател и скърцането на ресори по неравния път. Ричър заключи белезниците на Холи и тичешком се върна в своето отделение. Чуха как вратата на камионетката се затръшна. Някой крачеше по бетона. Ричър се прикова за парапета и бързо оправи вилицата. Когато вратата на обора се отвори и лампите светнаха, той кротко седеше в сламата.
7
За да запълнят половинметровата празнина между външните и новите вътрешни стени, докараха материал от склада с открит пикап. Пълнежът тежеше цял тон и трябваше да направят четири курса. Всяка пратка се разтоварваше най-внимателно от осмина доброволци. Те работеха във верига, както някога са си прехвърляли кофи с вода при пожар. Подаваха всяко сандъче от ръка на ръка — през входа на сградата и нагоре по стълбището към втория етаж. Оставяха ги в коридора пред преобразената ъглова стая. Тримата строители отваряха сандъчетата едно по едно и пренасяха материала вътре. После го подреждаха предпазливо в широкото пространство зад новите дъсчени стени. След края на поредното разтоварване доброволците се събираха да ги гледат, доволни, че могат за малко да си отдъхнат.
Работата отне почти целия следобед, защото материалът бе много и трябваше да се пренася особено предпазливо. Когато и четвъртата пратка стигна до горния коридор, доброволците се разотидоха. Седмина поеха направо към столовата. Осмият се разкърши в последните лъчи на гаснещото слънце и лениво закрачи настрани. Имаше такъв навик — четири-пет пъти седмично да излиза на дълга разходка из гората, особено след тежък труд. Другите смятаха, че така си почива.
Бавно навлезе в гората. През смълчаните дебри на запад минаваше утъпкана пътека. Той продължи по нея около осемстотин метра. После спря и пак се разкърши. Използва това уморено движение, за да се озърне във всички посоки и тръгна встрани от пътеката. Вече не беше ленив. Пристъпваше бързо и устремено. Заобикаляйки дърветата, мъжът описа широка дъга от запад на север. Отправи се към едно определено дърво. Сред боровите иглички в подножието му лежеше голям плосък камък. Мъжът спря и изчака. Напрегна слух. После се наведе и отмести камъка настрани. Отдолу имаше нещо правоъгълно, увито в мушама. Той разгъна мушамата и извади малка радиостанция. Изтегли късата антена, натисна един бутон и почака. После зашепна дълго и развълнувано.
Когато сградата утихна, клиентът дойде с удивителни нови инструкции. Тримата строители не задаваха въпроси. Само слушаха най-внимателно. Този човек имаше пълното право да получи каквото желае. Новите инструкции означаваха, че значителна част от свършеното ще трябва да се преработи. При дадените обстоятелства това не беше проблем. Особено след като работодателят предлагаше солидна премия в брой над щедрата първоначална цена.
Тримата строители се хванаха на работа и приключиха по-бързо, отколкото би могло да се очаква. Навън вече притъмняваше. Чиракът остана да събере инструментите и кабелите. Шефът на екипа и другият работник подкараха на север през мрака и спряха точно там, където им бе наредил клиентът. Слязоха от камиона и зачакаха мълчаливо.
— Тук, навътре — подвикна някой. Беше клиентът. — Елате до края.
Те влязоха. Вътре бе тъмно. Онзи ги чакаше някъде в сенките.
— Ще ви свършат ли работа тия дъски? — запита клиентът.
В дъното имаше камара стари чамови дъски.
— Добра дървесина — рече клиентът. — Може да ви послужи за нещо. Да не става зян, нали разбирате?
На земята край купчината лежеше и още нещо. Нещо странно. Двамата дърводелци зяпнаха. Клиентът
