опашката за кафе и хвърли поглед из залата.
— Закъснява ли? — попита той.
Адвокатът сви рамене и Милошевич му отвърна със същия жест. Харесваше Холи Джонсън. Вече пет седмици работеше с нея и това му доставяше удоволствие.
— Не помня някога да е закъснявала — каза Милошевич.
Пети пристигна Броган, шеф на отдела, в който работеше Холи. Ирландец от Бостън, работил преди това в Калифорния. Малко под средната възраст. Черна коса, червендалесто ирландско лице. Здравеняк, облечен с елегантен и скъп копринен костюм. Амбициозен. Беше пристигнал в Чикаго едновременно с Милошевич и страшно се ядосваше, че не е назначен в Ню Йорк. Нетърпеливо чакаше повишението, което смяташе, че е заслужил отдавна. Надяваше се работата с Холи да увеличи шансовете му.
— Още ли не е дошла? — запита той.
Другите четирима вдигнаха рамене.
— Ще й дам да се разбере — рече Броган.
Преди да постъпи във ФБР, Холи бе работила като финансов аналитик на Уолстрийт. Никой не знаеше защо е сменила професията. Носеха се слухове, че имала големи връзки и високопоставен баща, от което следваше простият извод, че навярно иска да го впечатли. Колегите й нямаха представа дали старецът е впечатлен, или не, но единодушно смятаха, че ще е голямо дърво, ако не се гордее с такава дъщеря. Холи бе кандидатствала заедно с още десет хиляди души и влезе в Бюрото начело на четиристотинте избрани. Отговаряше и на най-строгите критерии. Бюрото търсеше кандидати, завършили право или счетоводство, а за по-скромните специалности се изискваха и поне три години трудов стаж. Холи имаше всичко това. Беше завършила счетоводство в Йейл, след това бе специализирала в Харвард и отгоре на всичко бе работила три години на Уолстрийт. От пръв опит преодоля тестовете за интелигентност и професионални умения. Очарова тримата свирепи агенти от изпитната комисия.
С баща като нейния проверките за благонадеждност минаха светкавично и скоро Холи попадна в Академията на ФБР в Куонтико. Там вече наистина стана сериозна. Беше силна и пъргава, научи се да стреля, направо срази преподавателите от курса по вземане на светкавични ръководни решения и неизменно даваше изключителни резултати при тренировъчните престрелки на полигона, наречен Алеята на Хоган. Но най-големият й успех бе умението да се държи както трябва. Тя постигна две неща едновременно. Първо, прие безрезервно писаните и неписаните закони на Бюрото. За всички бе напълно ясно, че тази млада жена е готова да живее и умре за ФБР. И второ, стори го по начин, който не допускаше и капка съмнение в нейната искреност. Притежаваше чувство за хумор и лека самоирония, тъй че просто нямаше как да я намрази човек. Напротив, обикнаха я. Никой не се съмняваше, че Бюрото се е сдобило с изключително ценен нов агент. Пратиха я в Чикаго и седнаха да чакат успехите.
Последните участници в съвещанието пристигнаха на плътна група. Тринайсет агенти и техният старши агент Макграт. Бяха се скупчили около шефа си, който провеждаше импровизирана конференция в движение. Тринайсетте агенти попиваха всяка дума. Макграт се ползваше с всеобщо уважение. Беше се върнал от върховете обратно към оперативната дейност. Преди време бе издържал три години в Хувър Билдинг като заместник-директор на ФБР, сетне подаде молба за понижение и намаляване на заплатата, за да бъде прехвърлен в оперативния сектор. С това загуби десет хиляди долара годишно, но си запази разсъдъка и спечели вечното уважение и безрезервната обич на агентите, с които работеше.
В оперативна централа като чикагската старшият агент е нещо като капитан на голям кораб. Теоретично има началници, но всички те са във Вашингтон, на хиляди километри от него. Властта им е чиста абстракция. Старшият агент е реален. Той командва като наместник на Бога. Във всеки случай така го виждаха всички в централата. И Макграт не се опитваше да разсее това впечатление. Държеше се на разстояние, но вратата му винаги беше отворена. Не проявяваше чувства, но хората му усещаха, че би сторил всичко за тях. Беше нисък, широкоплещест, изпълнен с буйна енергия — един от онези неуморни мъже, които внушават пълно доверие. От онези, които успокояват екипа още щом поемат кормилото. Никой не знаеше как му е малкото име. Носеше се слух, че било Пол, но когато го питаха, той най-често отвръщаше: наричайте ме Мак, като ония големи камиони.
Той изчака тринайсетте си агенти да седнат — десет с гръб към прозореца и трима срещу слънцето. После дръпна един стол за Холи на председателското място. Отиде до другия край и дръпна още един стол за себе си. Седна с профил към слънцето. Започваше да се тревожи.
— Къде е? — запита той. — Броган?
Шефът на отдела разпери ръце.
— Нямам представа. Вече трябваше да е тук.
Милошевич, останалите петнайсет агенти и адвокатът едновременно свиха рамене и поклатиха глави. Макграт се разтревожи още повече. Всеки човек си има своя схема, свой ритъм на поведение, индивидуален като пръстовите отпечатъци. Холи бе закъсняла само с една-две минути, но това дотолкова излизаше от рамките на нормалното, че будеше лоши предчувствия. За осем месеца Макграт не бе чувал да е закъсняла. Нито веднъж. Други хора можеха да пристигнат в залата пет минути по-късно и това би изглеждало съвсем нормално. Заради схемата. Но не и Холи. В пет часа и три минути Макграт заби поглед в празния стол и разбра, че е станало нещо сериозно. Отново се изправи сред притихналата зала и тръгна към масичката в ъгъла. До машината за кафе имаше телефон. Макграт вдигна слушалката и набра номера на кабинета си. Обади се секретарката.
— Да ме е търсила Холи Джонсън? — запита той.
— Не, Мак.
Той натисна вилката и се свърза с приемната на партера.
— Някакви съобщения от Холи Джонсън?
— Не, шефе — отвърна дежурният агент. — Не съм я виждал.
Макграт отново изключи и набра телефонната централа.
— Да се е обаждала Холи Джонсън?
— Не, сър — каза телефонистката.
Без да оставя слушалката, той направи знак да му донесат нещо за писане. После пак заговори на телефонистката.
— Дайте ми номера на пейджъра й. И на клетъчния телефон, ако обичате.
Слушалката изписука и той бързо надраска няколко цифри. Изключи и набра първия номер. Отвърна му глух постоянен сигнал — знак, че пейджърът е изключен. Тогава опита клетъчния телефон. Раздаде се писукане и автоматичен глас съобщи, че търсеният номер не отговаря. Той остави слушалката и се обърна към залата. Часът беше пет и десет минути. Понеделник следобед.
6
В шест и половина според часовника на Ричър движението на камионетката се промени. Шест часа и четири минути бяха пътували с равномерна скорост, нейде около деветдесет километра в час. През това време жегата достигна върха си и почна да намалява. Ричър седеше облян в пот, люшкаше се, а в гнездото между него и Холи колелото отмерваше километър след километър по невидимата карта в главата му. Предполагаше, че са изминали около петстотин и седемдесет километра. Но не знаеше в коя посока пътуват. Ако караха на изток, щяха да са прекосили Индиана и в момента да напускат Охайо, за да навлязат в Пенсилвания или Западна Вирджиния. На юг щяха да са отминали Илиной и да се движат през Мисури или Кентъки, а може би дори и през Тенеси, ако бе преценил неправилно скоростта. На запад щяха да са навлезли дълбоко в Айова. Можеше и да са заобиколили покрай езерото на север към Мичиган. Или да пътуват право на северозапад и в такъв случай да са някъде край Минеаполис.
Така или иначе, явно пристигаха някъде, защото скоростта намаля. Камионетката се люшна наляво, като че отбиваше от магистралата. Предавките избучаха и каросерията се разтресе по неравен път. Инерцията ги блъсна към стената. Патерицата на Холи се плъзна настрани и затрака по ребрата на металния под. С ръмжене и вой камионетката се катереше и слизаше по склонове, спираше на невидими кръстовища, ускоряваше, набиваше спирачки и накрая продължи около четвърт час право по някакъв разнебитен път.
