— Кучката има право — каза Лоудър. — Можем да се справим.
Той кимна на Стиви. Стиви изтича към вратата, а Лоудър се завъртя, извади ключ и освободи Холи. Захвърли белезниците върху дюшека. Тежестта на веригата ги дръпна през ръба и те паднаха на камъните с остър метален звън.
— Добре, тъпако, побързай — рече Лоудър. — Додето не съм размислил.
Ричър намота веригата около ръката си. Наведе се и вдигна Холи на ръце. Чуха как двигателят на камионетката заработи. После тя наближи на заден ход. Спря на вратата. Ричър тичешком пренесе Холи. Остави я вътре. Покатери се след нея. Лоудър затръшна вратата и ги остави в мрака.
— Сега май аз съм ти задължен — тихо каза Ричър.
Холи махна с ръка. Небрежен, смутен жест. Ричър я гледаше. Харесваше я. Харесваше лицето й. Гледаше го, без да се крие. Спомни си го пребледняло от погнуса пред мръсотиите на шофьора. Спомни си гладките хълмчета на гърдите й под неговия гаден поглед. После нова картина — Стиви с усмивка стреля по него, както е прикован за стената. После чу Лоудър да казва, че положението е променено.
Всичко бе променено. Той самият бе променен. Лежеше и чувстваше как застарелият гняв скърца в него като машинна предавка. Студен, безмилостен гняв. Неудържим. Тия хора бяха допуснали грешка. Бяха го превърнали от наблюдател в противник. Много лоша грешка. Бяха отворили забранената врата, без да знаят какво ще изхвръкне насреща им. Ричър лежеше и се чувстваше като бомба с часовников механизъм, която онези двама возеха право към своята територия. Усещаше прилива на гняв, тръпнеше, наслаждаваше му се и го трупаше малко по малко.
Сега в камионетката имаше само един дюшек. Не беше много широк. А Стиви се оказа калпав шофьор. Ричър и Холи лежаха, притиснати плътно един до друг. Лявата китка на Ричър все още бе прикована с белезниците и веригата. С дясната прегръщаше Холи през раменете. Стискаше здраво. По-здраво, отколкото се налагаше.
— Колко ли има още? — запита тя.
— До вечерта сме там — спокойно отвърна той. — Не взеха твоята верига. Значи край на попътните нощувки.
Тя помълча и накрая каза:
— Не знам да се радвам ли, или не. Ненавиждам тая камионетка, но не знам дали ми се иска да пристигнем.
Ричър кимна.
— Това намалява шансовете ни. Основно правило: бягай, докато сте в движение. След това става много по-трудно.
Движението подсказваше, че са на магистрала. Но или теренът се бе променил, или Стиви не можеше да се справя с колата, а може би и двете, защото рязко се люшкаха насам-натам. Стиви навлизаше късно в завоите и въртеше волана с всичка сила, сякаш едва се удържаше в платното. Холи се блъскаше в ребрата на Ричър. Той я придърпа и стисна по-здраво. Тя неволно се сгуши до него. Ричър я усети как трепна, осъзнавайки какво върши. После усети как реши да не се отдръпва. Да остане там, където е.
— Как се чувстваш? — попита тя. — Преди малко уби човек.
След дълго мълчание той отвърна:
— Не беше първият. И току-що реших, че няма да е последният.
Едновременно завъртяха глави един към друг. Колата рязко залитна наляво. Устните им почти се докосваха. Камионетката отново залитна. Целунаха се. Отначало леко и неуверено. Ричър усети нейните меки устни върху своите, непознатия вкус, аромат и допир. После се целунаха по-силно. Сетне колата се впусна в поредица от остри завои и те забравиха за целувките, само се вкопчваха един в друг, опитвайки се да не изхвръкнат от дюшека върху неравния метален под.
20
Големият пробив в Чикаго дойде от Броган. За тази сутрин той бе третият човек, който мина край кутията от бяла боя в изоставената фабрика, но пръв осъзна какво означава тя.
— Откраднали са бяла кола — каза Броган. — С някакъв фирмен надпис отстрани. Замазали са го. Няма начин да не е така. Кутията беше тук заедно с четката, само на три метра от лексуса. Близко е до ума, че са спрели лексуса до другата кола, нали така? Следователно и кутията е била до нея.
— Каква боя? — запита Макграт.
— Обикновена блажна боя — обясни Броган. — Кутия от един литър. Петсантиметрова четка. Дори не са махнали етикетчето от магазина. А по петната от боя върху дръжката личат отпечатъци.
Макграт кимна с усмивка.
— Добре. Хващай се на работа.
Броган взе компютърните портрети и тръгна към железарския магазин, чието име разчете върху етикета. Оказа се малко семейно магазинче само на двеста метра от изоставената фабрика. Зад тезгяха стоеше едра старица с ум като бръснач. Тя веднага разпозна снимката на похитителя, когото камерата бе заснела зад волана на лексуса. Каза, че купил боята и четката в понеделник, около десет сутринта. За да докаже това, отвори раздрънканото старо чекмедже и извади касовата лента от понеделник. Всичко беше изписано черно на бяло: седем и деветдесет и осем за боята, пет и деветдесет и осем за четката плюс данъците.
— Плати в брой — добави тя.
— Имате ли видеокамера? — запита Броган.
— Не.
— Не ви ли казаха от застрахователната компания, че трябва да си монтирате?
Едрата старица безразлично сви рамене.
— Не сме застраховани — каза тя. После се наведе под тезгяха и след миг изникна с пушка в ръка. — Това върши по-добра работа от застраховките.
Броган огледа оръжието. Беше напълно уверен, че цевта е доста по-къса, отколкото се полага по закон. Но нямаше намерение да си губи времето с подобни дреболии. Поне засега.
— Добре — каза той. — И умната.
В Чикаго има над седем милиона души и около десет милиона моторни превозни средства, но за двайсет и четирите часа от неделя до понеделник по обяд бе регистрирана само една кражба на бяла камионетка. Бял форд еконолайн. Собственост на един електротехник от южните предградия. Застрахователната компания го задължаваше всяка вечер да разтоварва камионетката и да прибира материалите и инструментите в ателието си. Каквото останеше в колата, не подлежеше на застраховка. Това бе правилото. Досадно правило, но когато в понеделник сутринта дойде да натовари и откри, че камионетката е изчезнала, изискването взе да му се струва твърде разумно. Той съобщи за кражбата на своя застраховател, после на полицията, макар че не се надяваше да сторят нещо. И затова много се изненада, когато само след четирийсет и осем часа двама агенти от ФБР пристигнаха с цял куп настоятелни въпроси.
— Добре — каза Макграт. — Знаем какво търсим. Бял форд еконолайн с прясна боя отстрани. Имаме номерата. Сега трябва да разберем къде да търсим. Някакви идеи?
— Имат преднина четирийсет и осем часа — каза Броган. — Да сложим средна скорост седемдесет и пет километра. Значи максималният радиус на търсенето става около три хиляди и шестстотин километра. За бога, та това е цяла Северна Америка.
— Твърде песимистично — възрази Милошевич. — Вероятно са спирали през нощта. Да сложим шест часа движение в понеделник, десетина във вторник и за днес още четири, общо двайсет часа. Радиусът излиза около хиляда и седемстотин километра.
— Игла в купа сено — промърмори Броган. Макграт сви рамене.
— В такъв случай най-напред да открием купата. После ще дирим иглата в нея. И тъй, да сложим хиляда и седемстотин километра. Какво се получава?
