собственик преди десет години. Въпросният пикап се оказа закупен през месец май от един производител на цитрусови плодове в Кендал, на осемдесет километра южно от Мохаве. През първите четири години човекът бе идвал за профилактика и обслужване, след това дирите му се губеха. Беше купил колата на четиригодишно изплащане и се казваше Дъч Боркен.
Половин час по-късно краденият бял форд бе изминал още четирийсет и пет километра на север по шосе 1–60 в Аризона и заемаше острия край на изтеглена капковидна колона от петдесет автомобила, устремени след него. Високо горе се носеха с рев пет хеликоптера. Пред него, петнайсет километра на север, шосето бе преградено и още четирийсет коли чакаха на платното, подредени в правилен клин. Цялата операция се ръководеше от старшия агент на ФБР във Финикс. Той седеше в челния хеликоптер и наблюдаваше покрива на камионетката през бистрия пустинен въздух. Носеше слушалки с микрофон и говореше непрекъснато.
— Добре, момчета. Хайде сега, всички заедно. Давай, давай, давай!
Челният хеликоптер се изтегли нагоре и следващите два пикираха към шосето. Изравниха скорост с камионетката и увиснаха точно пред нея от двете страни на платното. Отзад полицейските коли запречиха цялото шосе, включиха едновременно лампите и надуха сирените. Третият хеликоптер слезе надолу и полетя на заден ход пред самата камионетка, само на три метра над платното. Червените лампи мигаха, витлата ревяха из въздуха. Вторият пилот подхвана серия изразителни жестове с протегнати ръце и разперени длани, сякаш се мъчеше сам да спре колата. После всички сирени замлъкнаха изведнъж и се включи огромният мегафон пред хеликоптера. Гласът на втория пилот отекна с невероятна мощ, заглушавайки свистенето и рева на витлата.
— ФБР — изрева гласът. — Заповядваме да спрете веднага. Повтарям, заповядваме незабавно да спрете колата.
Камионетката продължаваше да се движи. Хеликоптерът пред нея зави и се издигна. После отново слезе, този път още по-близо, продължавайки да лети заднишком само на три метра от кабината.
— Обкръжени сте — изкрещя вторият пилот през грамадния мегафон. — Зад вас има сто полицейски служители. Пътят отпред е затворен. Нямате избор. Трябва да намалите скоростта и да спрете. Незабавно.
Полицейските автомобили отново включиха сирените и най-предните минаха от двете страни на камионетката. Сега я обгръщаше плътен поток от вражески машини. Тя се опита да ускори, после забави ход. Зад нея трескавите преследвачи натиснаха спирачките и взеха да отбиват встрани. Хеликоптерите се вдигнаха, без да избързват. Камионетката се движеше все по-бавно. Полицейските коли спираха една по една — броня до броня, врата до врата. Камионетката отби и спря. Хеликоптерите увиснаха над нея. Първите коли рязко завиха и удариха спирачки само на сантиметри от предната броня на форда. Отвсякъде изскачаха полицаи. Дори и през рева на хеликоптерите ясно се чуваше как прещракват пушки и стотици служебни револвери.
В Чикаго Макграт не чу нито пушките, нито револверите, но чуваше как старшият агент от Финикс крещи по радиото. Сигналът от неговия микрофон в хеликоптера минаваше през Вашингтон и стигаше до високоговорителя върху дългата заседателна маса. Развълнуваният агент говореше непрекъснато — половината приказки бяха инструкции към екипа, другата половина коментираше всичко, което вижда на пътя под себе си. Макграт седеше с изстинали, влажни ръце и се взираше във високоговорителя, сякаш вярваше, че ако още малко напрегне очи, ще го превърне в кристално кълбо и ще види какво става долу.
— Те спират, спират — говореше гласът от хеликоптера. — Вече са неподвижни, спряха на пътя, обкръжени са. Никой да не стреля без моя команда, все още не излизат, отворете вратите, отворете проклетите врати и ги измъкнете навън, добре, отпред са двама, двама са, един шофьор и един пътник, сега излизат, вече са вън, хванете ги, вкарайте ги в някоя кола, вземете ключовете и отворете каросерията, внимавайте обаче, вътре има още двама заедно с нея. Добре, минаваме отзад, заобикаляме, задните врати са заключени, ще опитаме с ключа. Знаете ли какво? Надписът отстрани е непокътнат. Вижда се съвсем ясно. „Брайт Спарк Илектрикс“. Не трябваше ли да е премахнат, а? Замазан или нещо такова?
Из заседателната зала в Чикаго увисна мъртвешка тишина. Макграт пребледня. Милошевич го гледаше. Броган спокойно зяпаше през стъклата.
— И защо се движи на север? — запита Макграт. — В Чикаго ли се връща?
Гласът продължаваше да се лее от говорителя. Те отново се завъртяха към него. Напрегнаха слух. Свистенето на витлата леко заглушаваше забързаните думи.
— Задните врати се отварят. Вратите са отворени, отворени са, нашите влизат, отвътре излизат хора, ето ги, какво става, по дяволите? Вътре има десетки хора. Всички излизат. Продължават да излизат. Вътре има двайсет или трийсет души. Каква е тая проклета история?
Агентът замлъкна. Явно слушаше съобщение от земята. Макграт, Броган и Милошевич гледаха пращящия говорител. Той мълча дълго. Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на агента, грохотът на витлата и пукотът на атмосферни смущения. Сетне гласът заговори отново.
— Дявол да го вземе. Дявол да го вземе, Вашингтон, чувате ли ме? Знаете ли каква я свършихме току- що? Знаете ли къде ни пратихте? Спипахме товар мексиканци. Трийсетина нелегални емигранти от Мексико. Преди малко са ги взели от границата. Пътували за Чикаго. Разправят, че на всички им обещали работа там.
21
Белият форд продължаваше да бучи неуморно. Сега се движеше по-бързо. Вече не лъкатушеше. След последните остри завои бе увеличил скоростта и продължаваше право напред. Шумът се засили — от бързото движение и от свистенето на въздуха през стотината дупчици по покрива.
Ричър и Холи се притискаха един до друг върху тесния дюшек. Лежаха по гръб и гледаха дупките. Всяка от тях бе ярка светеща точица. Не синя, а толкова ярка, че нямаше цвят. Просто светеща точка в мрака. Като математическа абстракция. Абсолютно светла върху абсолютно тъмната ламарина наоколо. Светлина, обратното на мрак. Мрак, липсата на светлина. Положително и отрицателно. Двете понятия влизаха в ярък контраст върху металния покрив.
— Искам да видя небето — каза Холи.
В камионетката беше топло. Не горещо, както през първия и част от втория ден. Свистящият въздушен поток бе отстранил този проблем. Вентилацията поддържаше поносима температура. Но все пак бе доста топло и преди малко Ричър свали ризата си. Сега я използваше вместо възглавница.
— Искам да видя цялото небе — каза Холи. — Не само късчета.
Ричър не отговори. Броеше дупките.
— Колко е часът? — запита Холи.
— Сто и тринайсет — каза Ричър.
Тя завъртя глава към него.
— Какво?
— Сто и тринайсет дупки на покрива — обясни той.
— Страхотно. Колко е часът?
— Три и половина.
Тя се сгуши по-близо. Завъртя се на една страна. Бе положила глава на рамото му. Левият й крак лежеше върху неговия. Бедрото му беше притиснато между нейните.
— Сряда е, нали? — запита тя.
— Сряда — потвърди той.
Физически я усещаше по-близо до себе си, отколкото много други жени. Беше стройна и атлетична. Стегната и в същото време мека. Млада. Миришеше на хубаво. Налягаше го приятна дрямка. Беше леко замаян. Не се заблуждаваше обаче относно намеренията й. Тя се държеше свободно, но само с цел да облекчи болното си коляно и да не се търкулне на пода.
— Петдесет и един часа — каза Холи. — Петдесет и един часа не съм виждала небето.
