— Овраг. Естествен противотанков ров. Мене слушай, разбирам от танкове. Само от две места могат да прекосят — по шосето и черния път. Над оврага има дървен мост, черният път минава по него.
Ричър кимна. Помнеше трополенето на камионетката.
— Взривяваме моста — каза Рей. — И с пътя е свършено.
— Ами шосето?
— Същата работа. Вдигаме моста във въздуха и сме в безопасност. В момента слагат зарядите.
Ричър бавно кимна. Мислеше за въздушна атака, артилерия, ракети, управляеми бомби, проникване на специални части, хеликоптери, парашутен десант. Мислеше как командосите от флота могат да преодолеят реката или морските пехотинци да построят мост над оврага. Мислеше как съюзниците от НАТО биха нахлули през канадската граница.
— Ами Холи? — запита той. — За какво ви е тя?
Рей се усмихна. Брадата му се разтвори за миг и в отвора лъснаха бели зъби.
— Тайното оръжие на Бо. Помисли малко. Световното правителство ще прати нейния старец да ръководи атаката. За това са го назначили. Да не мислиш, че президентът назначава когото си иска? Не ме разсмивай. Дъртият Джонсън е човек на световното правителство и само чака да получи секретната заповед. Но какво ще завари, когато пристигне?
— Какво? — запита Ричър.
— Идва от юг, нали така? Най-напред ще види старата съдебна сграда в югоизточния край на градчето. Ти вече си бил там. Тя е на втория етаж, нали така? Забеляза ли новата обстановка? Специална стая с двойни стени на петдесет и пет сантиметра разстояние. Между тях е тъпкано с динамит и детонатори от старите миньорски складове. Първият заблуден снаряд ще прати дъщерята на стария Джонсън направо в царството небесно.
Ричър кимна отново. Рей го гледаше втренчено.
— Не искаме кой знае какво. Сто на сто, колко прави това? Десет хиляди квадратни километра.
— Но защо точно сега? — запита Ричър. — Закъде сте се разбързали?
— Коя дата сме днес? — отвърна Рей.
Ричър сви рамене.
— Не беше ли началото на юли?
— Втори юли. Само два дни остават.
— До какво?
— До Деня на независимостта. Четвърти юли.
— И какво? — попита Ричър.
— Обявяваме независимост — каза Рей. — Вдругиден. Ражда се нова нация. Тогава ще ни нападнат, нали? Свобода за малкия човек? Няма да го допуснат.
24
Реактивният самолет на Бюрото кацна за зареждане във Фарго, Северна Дакота, после полетя право на югозапад към Калифорния. Макграт отново предложи да се насочат към Монтана, но Уебстър не се съгласи. Директорът на Бюрото предпочиташе бавните, методични действия, тъй че първо щяха да проверят миналото на Бо Боркен в Калифорния, а после да отлетят до военновъздушната база „Питърсън“ в Колорадо, където ги чакаше генерал Джонсън. В цялото ФБР вероятно само Макграт имаше смелостта да се разкрещи на Уебстър и не пропусна да го стори, но едно е да възразяваш, друго — да убедиш. Сега се носеха към Мохаве в пълен състав — Макграт, Уебстър, Броган и Милошевич; всички се чувстваха изтощени, кисели и пренапрегнати в горещия, шумен салон.
— Трябват ми всички възможни сведения — каза Уебстър. — Лично отговарям за случая, а с голямото началство няма как да шикалкавя, нали?
Макграт го изгледа свирепо и си помисли: недей да въртиш кабинетни игрички с живота на Холи, Уебстър. Но не каза нищо. Остана да седи като вдървен, докато самолетът най-сетне се стрелна надолу към пистата в покрайнините на пустинята.
Кацнаха малко след два часа през нощта западно време.
Местният агент ги посрещна на пустото летище с личната си кола. Потеглиха на юг през заспалия град.
— Семейство Боркен е живяло в Кендал — каза агентът. — Малко градче на осемдесет километра оттук. Земеделски край, отглеждат предимно цитруси. Има само един полицейски служител. Шерифът ни чака.
— Знае ли нещо? — попита Макграт.
Човекът зад волана сви рамене.
— Може би. Градчето е малко, нали?
Осемдесет километра през пустинята със сто и трийсет в час им отнеха само трийсет и шест минути. Кендал представляваше шепа постройки, изгубени сред море от плодни дръвчета. Имаше бензиностанция, смесен магазин, земеделска кооперация и ниска бетонна сграда с дълги антени на покрива. Отпред беше паркирана лъскава полицейска кола с надпис:
Петимата агенти се разтъпкаха уморено, вдъхнаха сухия нощен въздух и поеха в колона към сградата. Областният шериф се оказа солиден шейсетгодишен мъж с прошарена коса. Изглеждаше надежден. Уебстър му махна с ръка да седне, а Макграт сложи на бюрото пред него четирите лъскави снимки.
— Познавате ли тези хора? — запита той.
Шерифът придърпа портретите по-близо и ги огледа един по един. После ги размести по нов начин. Подреди снимките върху бюрото, сякаш сваляше печеливша ръка на покер. Кимна и посегна настрани. Дръпна едно чекмедже. Измъкна три обемисти папки. Пъхна ги под три от снимките. Посочи със загрубял пръст първото лице.
— Питър Уейн Бел. От Мохаве, но често се навърташе тук. Както навярно знаете, не е божа кравичка.
Той кимна към монитора в края на бюрото. Върху екрана бяха изписани данни от Националния център за борба с престъпността. Доклад на полицията от Северна Дакота за мъртвец, намерен в канавка. Име и сведения за покойника.
Шерифът мръдна ръка и положи пръст върху съседната снимка. Този човек бе блъснал Холи Джонсън в лексуса.
— Стивън Стюарт. Викат му Стиви или Малкия. Селско момче в пълния смисъл на думата, нали ме разбирате. Плахо, нервно момче.
— Какво има в досието? — запита Уебстър.
Шерифът сви рамене.
— Нищо сериозно. Просто е тъпичък открай време. Хукнат хлапетата да правят пакости и познайте кого заварвам, когато пристигна? Малкия Стиви. Прибирал съм го десетина пъти, но никога не се е забърквал в нещо по-тежко.
Макграт кимна и посочи снимката на човека, който бе седнал до шофьора.
— Този тук?
Шерифът премести пръста си точно върху гърлото на портрета.
— Тони Лоудър. Е, това вече е лошо момче. По-умен от Стиви, но по-глупав от мен или вас. Ще ви дам досието. Може и да не ви държи будни цяла нощ, но определено няма да сънувате приятни сънища, като го прочетете.
— Ами онзи здравеняк? — попита Уебстър.
Шерифът прехвърли пръст и поклати прошарената си глава.
— Този не съм го виждал. Гарантирам. Щях да го запомня.
— Допускаме, че е чужденец — каза Уебстър. — Може би европеец. Може да говори с акцент. Спомняте ли си нещо такова?
Шерифът продължи да клати глава.
— Не съм го виждал — повтори той. — Щях да си спомня.
— Добре — каза Макграт. — Бел, Малкия Стиви Стюарт, Тони Лоудър и тайнственият непознат. Какво
