светлина, падаща през обраслите с мъх капандури на покрива. Вътре имаше просто дъбово бюро и столове — тежки, заоблени, изтъркани, каквито Ричър бе виждал в старите филми за провинциални редакции или банки. Нямаше никаква украса освен няколко знамена по стените. Зад бюрото бе изрисувана грамадна свастика, няколко по-малки се виждаха по останалите стени. На голяма дъска в дъното беше разпъната карта на Монтана. Черна линия обкръжаваше част от северозападния ъгъл на щата. Върху голия под лежаха вързопи брошури и инструкции. Една от тях бе озаглавена „Изсушено ще ви хареса“. Изглежда, описваше как да се подготвят провизии за обсада. Друга съветваше как да се водят партизански действия срещу железопътните линии. Имаше и нелепо изящна библиотечка от полиран махагон, претъпкана с книги. Лъч светлина откъм открехнатата врата огряваше позлатените заглавия по гръбчетата им. Стандартен подбор съчинения за военното изкуство, превод от немски и японски. Една цяла лавица съдържаше книги за Пърл Харбър. Книги, които Ричър бе изучавал някога далеч оттук.
Остана неподвижен. Боркен седеше зад бюрото. Блестящата му коса изглеждаше почти бяла. Черната униформа сивееше. Боркен гледаше пленника мълчаливо. После махна с ръка към отсрещния стол. Направи знак на пазачите да изчакат отвън.
Ричър тежко се отпусна на стола. Умората го изцеждаше, а адреналинът изгаряше стомаха му. Пазачите с тропот се изнизаха навън. Тихо затвориха вратата. Боркен раздвижи ръка и отвори едно чекмедже. Извади старинен револвер. Шумно го пусна върху бюрото.
— Взех решение — каза той. — Дали да живееш, или да умреш.
После посочи стария револвер върху бюрото.
— Знаеш ли какво е това?
Ричър погледна и кимна.
— „Колт Маршал“.
Боркен кимна.
— Има си хас да не е. Оригинален „Колт Маршал“ от 1873 година, приет на въоръжение в американската кавалерия. Моето лично оръжие.
Вдигна револвера с дясна ръка и лекичко го подхвърли върху дланта си.
— Знаеш ли с какво стреля?
Ричър кимна отново.
— Шест куршума. Четирийсет и петорки.
— Верен отговор — каза Боркен. — Шест куршума четирийсет и петорки, цев деветнайсет сантиметра, начална скорост двеста и седемдесет метра в секунда. Знаеш ли на какво може да те направи такъв куршум?
Ричър сви рамене.
— Зависи дали ще ме улучи.
Боркен го изгледа с недоумение. После се ухили. Влажните устни се извиха нагоре и шишкавите бузи почти закриха очите му.
— Ще те улучи. Щом аз стрелям, ще те улучи.
Ричър пак сви рамене.
— От такова разстояние може би.
— Откъдето и да било — каза Боркен. — Оттук, от петнайсет метра, от петдесет метра. Щом аз стрелям, ще те улучи.
— Вдигни си дясната ръка — каза Ричър.
Боркен отново го изгледа с недоумение. После остави револвера и вдигна грамадната си бяла ръка, сякаш махаше на случаен познат или се готвеше да положи клетва.
— Глупости — каза Ричър.
— Глупости? — повтори Боркен.
— Ами да — потвърди Ричър. — Тоя револвер дава прилична точност, но далеч не е най-доброто оръжие на света. За да улучиш с него човек от петдесет метра, трябва да си тренирал като смахнат. А ти не си тренирал.
— Не съм ли?
— Не си. Виж я тая железария. Изработена е през седемдесетте години на миналия век, нали така? Гледал ли си стари снимки? Хората са били много по-дребни. Мършави дребосъци, току-що дошли от Европа, където гладът ги е гонил от поколения. Дребни хора, дребни ръце. Виж му дръжката. Прекалено извита, прекалено дребна за теб. Хванеш ли го, пръстите ти ще са като бананов грозд. А дръжката е от орехово дърво на сто и двайсет години. Кораво като камък. Откатът ще те блъсне в ръката отзад, точно под ударника. Ако си служиш често с тоя револвер, ще имаш такъв мазол между палеца и показалеца, че да го видя оттук. Но нямаш, затова не ми разправяй, че си тренирал, нито пък, че можеш да улучваш без тренировки.
Боркен го изгледа втренчено. После пак се усмихна. Леко разтвори влажните устни и очите му се превърнаха в тънички цепки. Отвори другото чекмедже и извади ново оръжие. Деветмилиметров пистолет „Зиг Зауер“. На около пет години. Често използван, но добре поддържан. Широка, масивна дръжка за едра ръка.
— Излъгах те — каза той. — Това е моето лично оръжие. А сега знам нещо. Знам, че съм избрал правилното решение.
Той помълча, давайки на Ричър възможност да запита какво е било решението. Ричър премълча. Стискаше устни. Нямаше да пита, дори ако животът му зависеше от това.
— Тук сме сериозни, ще знаеш — каза Боркен. — Напълно сериозни. Не си играем. И гледаме правилно на нещата.
Той отново помълча в очакване на въпрос. Ричър не каза нищо. Седеше и гледаше право напред.
— Америка е във властта на деспотично правителство — продължи Боркен. — Диктатура под контрола на врагове отвъд границата. Сегашният президент е член на световното правителство, което тайно управлява живота ни. Федералната система е само прикритие на тоталния им контрол. Готвят се да ни обезоръжат и поробят. Вече започнаха. Нека да сме наясно.
Той помълча. Отново взе стария револвер. Ричър го гледаше как изпробва хватката си около дръжката. Усети около Боркен някакъв ореол на хипнотично обаяние. Неволно се вслуша в мекия, завладяващ глас.
— Два основни метода — каза Боркен. — Първо опит да се обезоръжи цивилното население. Втората поправка към Конституцията гарантира на всекиго правото да носи оръжие, но те ще я отменят. Законите за контрол на оръжието, цялата шумотевица около престъпленията, убийствата, наркотиците, всичко това цели да обезоръжи хората като нас. А останем ли без оръжие, могат да правят с нас каквото си щат, нали така? Тъкмо затова е тая поправка на Конституцията. Умни хора са били едно време. Знаели са, че могат да контролират правителството само ако имат желание и възможност да стрелят.
Боркен отново млъкна. Ричър гледаше свастиката зад него.
— Вторият метод е да задушат дребния бизнес — продължи Боркен. — Лично моя теория. Малцина в Движението разбират това. Но аз го засякох. И тъй схванах нещата далеч преди другите.
Боркен изчака, но Ричър продължаваше да мълчи. Гледаше настрани.
— Ясно е като бял ден, нали? — каза Боркен. — В общи линии световното правителство е от комунистически тип. Не искат сила в дребния бизнес. Но Америка е тъкмо това. Милиони хора работят усърдно за насъщния. Твърде много, за да ги изтребят с един удар, когато му дойде времето. Значи бройката трябва да се намали предварително. И федералното правителство получава нареждане да задуши дребния частник. Въвеждат всевъзможни правилници, закони и данъци, съсипват пазара, повалят малкия човек на колене, после заръчват на банките да дотърчат с примамливи заеми и още преди да е засъхнало мастилото върху договора, вдигат лихвата и съсипват пазара още повече, докато накрая горкият човечец фалира. Тогава му отнемат всичко, та да спестят една бройка от газовите камери.
Ричър го погледна. Мълчаливо.
— Повярвай ми — каза Боркен. — Просто решават в аванс проблема с труповете. Ако се отърват сега от средната класа, после ще им трябват по-малко концлагери.
Ричър се взираше право в очите му. Сякаш гледаше електрическа крушка. Дебелите червени устни се усмихнаха снизходително.
