герой.
Макграт отвори чантата си и извади двете оригинални фотографии от престъплението — черно-бели, неясни, зърнести. Избра първата снимка на Ричър. Онази, която показваше как грабва патерицата на Холи и изтръгва дрехите от ръцете й. Подхвърли я върху масата.
— Голям герой, няма що — каза той.
Джонсън се наведе над снимката. Макграт му подаде следващата. На нея Ричър стискаше Холи за ръката и я задържаше в обръча от нападатели. Джонсън вдигна снимката пред очите си. Макграт се запита дали гледа Ричър или дъщеря си.
— На трийсет и седем години — четеше адютантът. — Напуснал армията преди четиринайсет месеца. Завършил военната академия „Уест Пойнт“, тринайсет години служба, някакъв голям подвиг в Бейрут. Сър, вие лично му сте връчили бронзовата звезда преди десет години. Невероятно досие от край до край. Единствен носител на купата „Уимбълдън“, без да е морски пехотинец.
Уебстър надигна глава.
— Тенисист?
Адютантът се усмихна за миг.
— Не онзи „Уимбълдън“. Другият. Снайперистката школа към морската пехота провежда всяка година състезание за купата „Уимбълдън“. По точна стрелба. Допускат всекиго, но победителят винаги е морски пехотинец. Само веднъж е имало изключение. Спечелил Ричър.
— Тогава защо не е станал снайперист? — запита Макграт.
Адютантът сви рамене.
— Знам ли? Много загадки има в това досие. Например защо е напуснал армията? Човек като него би стигнал чак до върха.
Джонсън държеше двете снимки и ги гледаше втренчено.
— Добре де, защо е напуснал? — обади се Броган. — Някакви неприятности?
Адютантът поклати глава. Прегледа книжната лента.
— Нищо не споменават. Не е посочил причина. По онова време съкращавахме бройката, но идеята беше да изхвърлим най-некадърните. Не е трябвало да пипат такъв човек.
Джонсън прехвърли снимките от ръка в ръка, сякаш искаше да ги види под нов ъгъл.
— Няма ли някой негов познат? — запита Милошевич. — Някой, с когото да поговорим?
— Сигурно можем да издирим бившия му командир — каза адютантът. — Но ще отнеме цял ден.
— Търсете — каза Уебстър. — Трябва ни информация. Всичко ще е от полза.
Джонсън остави снимките и ги побутна към Макграт.
— Сигурно се е озлобил — каза той. — Така става понякога. Добри хора се озлобяват. Виждал съм го е очите си. Може да ни създаде страхотни проблеми.
Макграт завъртя снимките върху лъскавата маса и се втренчи в тях.
— Не е шега работа — промърмори той.
Джонсън го погледна в очите.
— Може ли да задържа тази снимка? Първата.
Макграт поклати глава.
— Не. Ако искате снимка, аз ще ви я направя. Вие и Холи пред надгробен камък с името на този мръсник.
27
Четирима мъже влачеха трупа на Лоудър, а тълпата наоколо се разпръскваше мълчаливо. Ричър остана на стъпалата пред съда с Фаулър и шестима пазачи. Фаулър най-сетне бе разкопчал белезниците. Ричър разкърши рамене и се протегна. Цяла нощ бе стоял с белезници и се чувстваше ужасно вдървен. На китките му имаше дълбоки червени бразди от металните гривни.
— Цигара? — попита Фаулър.
Протегна пакета. Приятелски жест. Ричър поклати глава.
— Искам да видя Холи.
Фаулър понечи да откаже, сетне размисли и кимна.
— Добре. Не е лоша идея. Изведи я да се разтъпче. Поговорете си. Разбери как се отнасят към нея. По- късно сигурно ще те питат за това. Ще е много важно за тях. Не искаме да останат с погрешни впечатления.
Ричър изчака на най-долното стъпало. Слънцето бе станало бледо и воднисто. На север се сбираха парцаливи облачета. Но част от небето оставаше ясносиня. След пет минути Фаулър доведе Холи. Тя крачеше бавно, с отсечени движения, подпирайки тежестта си ту на патерицата, ту на здравия крак. Излезе навън и спря пред стъпалата.
— Въпрос за теб, Ричър — подвикна Фаулър. — Колко можеш да пробягаш за половин час с петдесет и пет килограма на гръб?
Ричър сви рамене.
— Май няма да стигна далеч.
Фаулър кимна.
— Правилно. Няма да стигнеш далеч. Ако след половин час не сте точно тук, ще дойдем да ви потърсим. В кръг от три километра.
Ричър се замисли и кимна. С петдесет и пет килограма на гръб можеше да пробяга за половин час доста повече. Три километра бяха навярно песимистична оценка. Но помнеше картата на стената. Помнеше и терена. Къде да бяга, по дяволите? Демонстративно погледна часовника си. Фаулър се отдалечи и изчезна зад някаква порутена сграда. Пазачите метнаха оръжията на рамо и се отпуснаха. Холи приглади косата си. Вдигна лице срещу бледото слънце.
— Ще можеш ли да походиш? — попита Ричър.
— Бавно — каза тя.
После пое на север по пустата улица. Ричър вървеше до нея. Изчакаха пазачите да изчезнат от поглед. След това се прегърнаха. Патерицата издрънча на земята и Ричър я вдигна с крак. Холи вкопчи ръце в него и зарови лице на гърдите му.
— Ще полудея вътре.
— Имам лоши новини — каза той.
— Какви?
— Някой им помага в Чикаго.
Тя го изгледа втренчено.
— Нямало ги е само пет дни — обясни Ричър. — Така каза Фаулър пред съда. Лоудър е отсъствал само пет дни.
— И какво?
— Това, че не са имали време за наблюдение. Не са те следили. Някой им е казал къде ще бъдеш и точно кога. Имали са помощник, Холи.
Холи пребледня бавно. Беше потресена.
— Пет дни? — повтори тя. — Сигурен ли си?
Той кимна. Холи замълча. Мислеше напрегнато.
— Кой е бил? — запита Ричър. — Кой знаеше къде ще бъдеш в понеделник по обяд? Съквартирантка? Приятелка?
Тя стрелкаше поглед наоколо. Трескаво обмисляше всички възможности.
— Никой не знаеше — каза накрая.
— Проследиха ли те? — запита Ричър.
Тя безпомощно сви рамене. Ричър виждаше колко отчаяно й се иска да каже: да, проследиха ме. Защото другата възможност беше ужасна.
— Проследиха ли те? — настоя той.
— Не — тихо каза тя. — Ония отрепки ли? Отпиши ги. Щях да усетя веднага. Пък и би трябвало цял ден да киснат пред сградата на Бюрото. Щяхме да ги приберем за нула време.
