пушките до стената и заеха места в заседателската ложа. Боркен се завъртя към тях.
— Господа. Случаят засяга опълчението, тоест доброволческите отряди и сега е време на обществена опасност. Съгласни ли сте?
Новите съдебни заседатели кимнаха едновременно. Боркен се завъртя и огледа отвисоко Лоудър, седнал сам зад дългата маса.
— Получи ли помощ от съветник?
— Сега пък адвокат ли ще ми предлагаш? — запита Лоудър.
Гласът му бе носов и глух. Боркен поклати глава.
— Тук няма адвокати. Те съсипаха цяла Америка. Не ни трябват адвокати. Не ги щем. В Декларацията за правата не се споменават адвокати. Казано е: съветник в твоя защита. Както щеш го върти, съветът си е съвет. Посъветваха ли те? Или аз да те посъветвам?
— Можеш ли нещо да ми предложиш? — запита Лоудър.
Боркен кимна и се усмихна студено.
— Признай се за виновен.
Лоудър мълчаливо поклати глава и наведе очи.
— Добре — каза Боркен. — Значи получи правен съвет, но не се признаваш за виновен?
Лоудър кимна. Боркен отново погледна книгата. Върна се към началото.
— Декларацията за независимостта — обяви той. — Казва се, че хората имат право да променят или свалят старото управление и да издигнат правителство под тази форма, която смятат най-подходяща за сигурно и щастливо съществуване.
Той помълча и огледа тълпата.
— Разбирате ли всички какво означава това? Старите закони вече ги няма. Сега имаме нови закони. По нов начин ще вършим всичко. Предстои ни да поправим двеста години грешки. Връщаме се там, където трябваше да останем от самото начало. Това е първият съдебен процес на едно ново общество. По-добро общество. Общество с далеч по-големи права да се обяви за законно. Имаме правото да го сторим и каквото сторим, е правилно.
Тълпата зашумя. Ричър не усети нотка на недоволство. Всички бяха хипнотизирани. Замаяни от сиянието на Боркен като влечуги под жарко обедно слънце. Боркен кимна на Фаулър. Фаулър се изправи до Ричър и погледна към заседателската ложа.
— Фактите са следните — каза той. — Командирът изпрати Лоудър на мисия с огромно значение за живота на всички ни. Лоудър не се справи добре. Нямаше го само пет дни, но допусна пет сериозни грешки. Грешки, които можеха да провалят цялото начинание. По-конкретно — остави следа, като изгори два автомобила. После планира зле две операции и отвлече двама цивилни. И накрая позволи на Питър Бел да дезертира. Пет сериозни грешки.
Фаулър замълча, но остана прав. Ричър го гледаше напрегнато.
— Призовавам свидетел — каза Фаулър. — Стиви Стюарт.
Малкия Стиви веднага скочи на крака и Фаулър му кимна към свидетелското място под съдийския подиум. Боркен се приведе и му подаде книга. Ричър не различи точно каква, но не беше Библията. Освен ако бяха започнали да я печатат със свастика на корицата.
— Заклеваш ли се да говориш истината? — запита Боркен.
Стиви кимна.
— Да, сър.
Остави книгата и се обърна към Фаулър в очакване на първия въпрос.
— Споменах пет грешки — каза Фаулър. — Видя ли как ги допусна Лоудър?
Стиви кимна отново.
— Допусна ги.
— Отговорен ли е за тях?
— И още как — потвърди Стиви. — През цялото време се правеше на голямо началство.
Фаулър му кимна да се върне на място. Залата бе стихнала. Боркен се усмихна многозначително на съдиите и наведе очи към Лоудър.
— Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? — тихо попита той.
Изрече го тъй, сякаш бе пълен абсурд някой дори да помисли за защита срещу подобно обвинение. В залата настана мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Боркен гледаше тълпата. Всички погледи бяха приковани в тила на Лоудър.
— Имаш ли нещо да кажеш? — повтори Боркен.
Лоудър гледаше напред. Не отговори. Боркен се завъртя към заседателската ложа и погледна тримата мъже върху протритата стара скамейка. Тримата събраха глави за момент и зашушукаха. После най-левият стана.
— Виновен, сър — изрече той. — Категорично виновен.
Боркен кимна доволно.
— Благодаря, господа.
Тълпата забръмча като кошер. Боркен я усмири с един поглед.
— От мен се иска да издам присъда — каза той. — Както знаят мнозина от вас, Лоудър е мой познат. С него сме стари приятели. От детинство. А за мен дружбата е велико нещо.
Той помълча и сведе очи към Лоудър.
— Но има по-велики неща. Личният дълг. Моята отговорност пред една нова нация. Понякога трябва да сложим държавните дела над всичко, което обичаме.
Тълпата мълчеше. Бе затаила дъх. Боркен дълго седя неподвижно. После погледна над главата на Лоудър към стражата зад него и кимна съвсем лекичко. Пазачите сграбчиха Лоудър за лактите и го вдигнаха на крака. Подредиха се в каре и го извлякоха навън. Боркен стана и огледа тълпата. После се завъртя, тръгна към изхода и изчезна. Хората се надигнаха от скамейките и побързаха да го последват.
Ричър видя как пазачите влачат Лоудър към пилона за знаме насред моравата пред съда. Боркен крачеше подир тях.
Пазачите стигнаха до пилона и блъснаха Лоудър с лице към него. Хванаха китките му и дръпнаха силно. Той покорно прегърна дървото, притиснал лице към потъмнялата бяла боя. Боркен пристъпи зад него. Извади пистолета от кобура. Свали предпазителя. Зареди патрон в цевта. Притисна дулото към тила на Лоудър и стреля. Плисна розова кръв, после грохотът на изстрела отекна из планините и бавно заглъхна.
26
— Името му е Джак Ричър — каза Уебстър.
— Добро попадение, генерале — обади се Макграт. — Май си спомнят за него.
Джонсън кимна.
— Военната полиция има добри архиви.
В щабното помещение на военновъздушната база „Питърсън“ настана тишина. Десет сутринта, четвъртък, 3 юли. От факса бавно излизаше подробен отговор на тяхното запитване. Отсреща бяха разпознали веднага лицето на снимката. Сега пращаха името и служебното досие от компютъра на Пентагона.
— Спомняте ли си го сега? — попита Броган.
— Ричър? — колебливо повтори Джонсън. — Не знам. Какво е направил?
Уебстър и адютантът бяха свели глава над факса и четяха всеки нов ред. Държаха книжната лента и бавно отстъпваха, за да не увисне на пода.
— Какво е направил? — повиши глас Джонсън.
— Нищо — каза Уебстър.
— Нищо? — повтори Макграт. — Че защо ще има досие, щом не е сторил нищо?
— Бил е един от тях — обясни Уебстър. — Майор Джак Ричър от военната полиция.
Адютантът трескаво преглеждаше досието.
— „Сребърна звезда“. Две бронзови, „Пурпурно сърце“. Страхотно досие, сър. За бога, та този човек е
